Патриша Корнуел - Хищникът

— Какво стана току-що? — попитах.

Луси отговори, без да погледне към мен:

— Намерих вируса и вкарах мой собствен. Всеки път, когато той се опитва да изпрати съобщение до някой терминал, свързан с КАИН, аз карам съобщението да се появи много пъти на екрана, като че ли отскача назад към него, вместо да отиде другаде. Освен това той получава съобщеше, което гласи „Моля, опитайте отново“. И опитва. Първият път, когато това му се случи, прозорчето му даде утвърдителен знак след два опита, и той си помисли, че съобщението е изпратено. Но когато отново искаше да се свърже с нас, го накарах да опита още веднъж. Задачата е да го задържим достатъчно дълго на телефона, за да можем да проследим обаждането.

— Ние да го проследим?

Луси посочи малкото бежово дистанционно, което бе грабнала по-рано.

— Това е копчето за тревога — обясни тя. — Сигналът отива по радиото право в ЕСЗ.

— Предполагам, че Уесли знае за скрития модем, откак си го открила.

— Да.

— Обясни ми нещо — казах.

— Добре — отвърна Луси и погледна към мен.

— Дори ако Голт или Кари имат този таен модем и номера му, какво е положението с паролата ти? Как би могъл някой от тях да влезе в компютъра като негов основен потребител? А и не съществуват ли команди UNIX, които могат да ти кажат дали не се е включил друг потребител или устройство?

— Кари е програмирала вируса така, че да улавя потребителското ми име и паролата винаги когато ги променя. Дешифрираните форми се изпращат на Голт чрез електронна поща. Така той може да влезе в компютъра като мен, а вирусът не му разрешава да направи това, ако и аз не съм включена.

— Значи той се крие зад теб.

— Като сянка. Използва името и паролата ми. Усетих се какво става, когато един ден зададох команда „Кой“ и името се появи два пъти.

— Ако КАИН се обажда обратно на потребителите, за да потвърди самоличността им, защо телефонът на Голт не се е появил на месечната сметка на АИП?

— Това е част от вируса. Той инструктира системата при обратни обаждания да включва разговора в сметката на някаква телефонна кредитна карта. Така че обажданията никога не могат да се появят в сметките на Бюрото. Включени са в сметките на бащата на Голт.

— Невероятно — казах.

— Очевидно Голт знае номера на картата на баща си и кода му.

— А той дали знае, че синът му я използва?

Един от телефоните иззвъня. Луси го вдигна.

— Да, господине — каза тя. — Знам. Бяхме съвсем близо. Разбира се, ще ви донеса разпечатките веднага. — После затвори. — Мисля, че никой не му е съобщавал за това — каза племенницата ми.

— Никой не е съобщил нищичко на Пейтън Голт.

— Точно така. А това беше господин Уесли.

— Трябва да говоря с него — казах. — Искаш ли аз да му занеса разпечатките?

Луси отново се бе вторачила в монитора. Обичайният фон се бе върнал на него и бляскави триъгълници бавно плуваха по него и един до друг, като че ли геометричните фигури правеха любов.

— Можеш да му ги занесеш — отговори тя и написа „Феномен“. — Преди да отидеш… О, чака те някаква поща.

— Колко? — запитах и се доближих до нея.

— Само едно писмо засега — отвърна тя и го отвори.

Съобщението гласеше: „Какво е златна амалгама?“.

— Е, вероятно ще получим доста подобни съобщения — отсъди Луси.

Сали отново бе дежурна отпред, когато се върнах във фоайето на академията, и ме въведе, без да ме тормози с регистрации и посетителски пропуски. Тръгнах устремено по дългия бежов коридор, покрай пощата и през залата за почистване на оръжия. Винаги бях харесвала миризмата на препаратите за смазване на оръжия.

Самотен мъж в анцуг продухваше цевта на пушката си. Редиците черни плотове бяха голи и идеално излъскани. Помислих си за хилядите курсисти, мъже и жени, които бях виждала тук през всички тези години, за безбройните пъти, когато самата аз бях стояла до плота, почиствайки пистолета си. Бях наблюдавала младите агенти да идват и да си отиват, да тичат, да се бият, стрелят и потят. Бях ги учила и се бях тревожила за тях.

Натиснах копчето на асансьора, качих се и слязох на долното ниво. Няколко от агентите седяха в кабинетите си и учтиво ми кимнаха, когато минах покрай тях. Секретарката на Уесли беше в отпуска. Преминах край бюрото й и почуках на затворената врата. Чух гласа на Уесли и скърцането на стол. Той дойде до вратата и я отвори.

— Здрасти — каза той изненадано.

— Това са разпечатките, които поиска от Луси — съобщих и му ги подадох.

— Благодаря ти. Моля, влез.