Патриша Корнуел - Хищникът

После попитах:

— Смятате ли, че е възможно войнишките ботуши да са били негови в миналото?

— Ами те са от Втората световна война и са били изпробвани във Форт Лий, а това е мястото, където Лутър Голт е изкарал по-голямата част от военната си кариера. Съвсем нормално е било да помолят войниците и дори някои офицери да пробват ботушите и другото снаряжение, преди то да бъде изпратено на момчетата в окопите.

— Какво е правил Лутър Голт след уволнението си?

— Нямам никаква информация за него след армията, освен че е умрял на седемдесет и осем години — отговори докторът и се замисли за момент. — Но може да ви интересува това, че е бил човек от кариерата. Пенсионирал се с чин генерал-майор.

— И никога преди не сте чували за него?

— Не съм казал, че не съм чувал. Сигурен съм, че в армията има солидно досие за него, ако можете въобще да се доберете до него.

— Възможно ли е да получа негова снимка?

— Имам една в компютъра. Най-обикновена снимка за досие.

— Можете ли да ми я изпратите по факса?

Той отново се поколеба.

— Разбира се.

Затворих телефона. Роуз влезе с протоколите от вчерашните аутопсии. Прегледах ги и нанесох поправки, докато чаках факсът да звънне. След малко това стана и черно-белият образ на Лутър Голт се материализира в кабинета ми. Стоеше гордо изправен в тъмно униформено сако със сатенени ревери и златни копчета и панталон със златен кант. Приликата беше очебийна. Темпъл Голт имаше неговите очи.

Обадих се на Уесли.

— Темпъл Голт вероятно е имал чичо в Сиатъл — казах. — Бил е генерал-майор в армията.

— Как научи това? — запита той.

Не ми хареса спокойният му тон.

— Няма значение. Важното е да открием колкото се може повече за него.

Уесли запази резервираността си.

— Какво общо има това?

Самообладанието ме напусна.

— Как можем да определим кое е важното, когато се опитваме да спрем човек като Голт? Когато нямаш нищо, си длъжен да огледаш всичко.

— Разбира се, разбира се — отвърна той. — Не е проблем, но не можем да се занимаваме с това точно сега. Ти също — допълни той и затвори.

Седях зашеметена, със свито от болка сърце. Сигурно е имало човек в офиса му. Уесли никога преди не ми бе затварял телефона. Параноята ме обхвана още повече, когато отидох да намеря Луси.

— Здрасти — каза тя, преди аз да успея да проговоря.

Беше видяла отражението ми в екрана.

— Трябва да тръгваме — казах.

— Защо? Пак ли вали?

— Не. Грее слънце.

— Почти свърших тук — каза тя, като печаташе, докато говореше.

— Трябва да върна теб и Джанет в Куантико.

— Първо трябва да се обадиш на баба — възрази Луси. — Тя се чувства пренебрегната.

— Наистина е пренебрегната, за което ужасно съжалявам — казах.

Луси се завъртя и ме загледа.

Пейджърът ми звънна.

— Къде е Джанет? — запитах.

— Мисля, че слезе долу.

Натиснах копчето на пейджъра и познах номера на Марино.

— Добре, иди я намери и ще се видим долу след минута.

Върнах се в кабинета си и затворих вратата. Обадих се на Марино, който звучеше, като че ли е взимал амфетамин.

— Изчезнали са — каза той.

— Кой?

— Открихме къде са били отседнали. Мотел „Хасиенда“ на магистралата. Онзи развъдник на хлебарки, близо до магазина, където си купуваш оръжията. Там онази кучка е завела приятелката си.

— Каква приятелка?

Все още не разбирах за какво говори. После си спомних за Дженифър.

— Аха. Жената, която Кари е забрала от „Румърс“.

— Точно така.

Марино звучеше толкова възбуден, като че ли бе празнувал с дни.

— Казва се Аполония и…

— Жива ли е? — прекъснах го.

— О, да. Кари я завела в мотела и там се позабавлявали.

— Кой е шофирал?

— Аполония.

— Откри ли моя микробус на паркинга на мотела?

— Не. Когато нападнахме онази дупка, всичко беше разчистено. Като че ли никога не са били там.

— Значи Кари не е била в Ню Йорк миналия вторник — казах.

— Не. Тя се е забавлявала тук, докато Голт е пречуквал Джими Давила. Смятам, че тя е имала задачата да подготви някакво местенце за него и да го посрещне, когато е дошъл тук.

— Съмнявам се, че е летял от Ню Йорк до Ричмънд — казах. — Било е прекалено рисковано.

— Лично аз мисля, че е летял до Вашингтон в сряда…

— Марино — казах. — Аз летях до Вашингтон в сряда.

— Знам. Сигурно сте били в един и същи самолет.

— Не го видях.

— Но не си сигурна. Важното е, че ако сте били в същия самолет, можеш да се обзаложиш, че той те е видял.