Патриша Корнуел - Хищникът

— Значи не е говорил — отбелязах.

— Никак. Трябваше да му тегля думите с ченгел. Не бих го нарекъл дружелюбен, но беше учтив.

— Помниш ли как беше облечен?

— Дълго черно кожено палто. Беше с колан, затова не видях какво носи отдолу. Но си помислих, че изглежда елегантен.

— Обувки?

— Май беше с ботуши.

— Забеляза ли още нещо?

Той се замисли, загледан във вратата. После каза:

— Сега като ме питаш, си спомням, че имаше нещо като изгорено по пръстите. Стори ми се, че изглежда доста страшно.

— А какво ще кажеш за хигиената му?

Зададох този въпрос, защото колкото повече се пристрастява един наркоман, толкова по-малко се интересува от дрехите или чистотата си.

— Изглеждаше чист. Но не съм се доближавал до него.

— Нищо друго ли не купи, докато беше тук?

— За съжаление, не. — Елмър Джеймс облегна лакътя си на тезгяха и подпря брадичка на юмрука си. После въздъхна. — Чудя се как ли ме е намерил.

Тръгнах обратно, като избягвах кишавите локви по улицата и колите, които спокойно профучаваха през тях. Успяха да ме опръскат само веднъж. Върнах се в службата, където Джанет седеше в библиотеката и гледаше учебна касета с аутопсия, докато Луси работеше на компютъра. Оставих ги сами и слязох в моргата, за да видя колегите си.

Филдинг беше на първата маса. Трудеше се над млада жена, намерена мъртва в снега под прозореца на спалнята си. Забелязах розовия цвят на тялото и усетих миризма на алкохол в кръвта. На дясната й ръка имаше гипс, надраскан с послания и подписи.

— Как върви? — запитах.

— Нивото на алкохол е 0,23 — отговори той, докато оглеждаше част от аортата. — Значи не от това е умряла. Смятам, че е замръзнала.

— Какви са обстоятелствата? — попитах, като не можех да се отърся от мислите за Джейн.

— Излязла да пийне с приятели и докато я закарат до дома й към единадесет часа, вече валял силен сняг. Оставили я навън и не я изчакали да се прибере. Полицаите смятат, че ключовете й са паднали в снега, а тя е била прекалено пияна, за да ги намери. — Филдинг пусна аортата в буркан с формалин. — Опитала се да влезе през прозореца, като го счупи с гипса си. — Той вдигна мозъка от теглилката. — Но не успяла. Прозорецът бил прекалено високо, а само с една ръка не можела да се изкатери. Накрая загубила съзнание.

— Страхотни приятели — казах и се отдалечих от него.

Доктор Андерсън, която беше нова, снимаше деветдесетгодишна жена с фрактура на бедрото. Взех документацията от близкото бюро и бързо прегледах случая.

— Това аутопсия ли е? — попитах.

— Да — отговори доктор Андерсън.

— Защо?

Тя спря работата си и ме погледна през пластмасовата маска. Видях смущение в очите й.

— Фрактурата е отпреди две седмици. Съдебният лекар в Албърмарл се тревожеше, че смъртта се дължи на усложнения след инцидента.

— Какви са обстоятелствата на смъртта й?

— Плеврален излив и задушаване.

— Не виждам никаква директна връзка между това и фрактурата на бедрото — казах.

Доктор Андерсън подпря облечените си в ръкавици ръце на стоманената маса.

— Господ може да те прибере по всяко време — казах. — Можете да я освободите. Тя не е случай за съдебен лекар.

— Доктор Скарпета — заговори Филдинг над воя на електрическия трион. — Знаете ли, че събранието на Съвета по трансплантациите е в четвъртък?

— Дежурна съм в съда — отговорих и се обърнах към доктор Андерсън. — Вие трябва ли да се явите в съда в четвъртък?

— Ами делото беше отложено. Продължават да ми изпращат призовки, макар че приеха показанията ми.

— Помолете Роуз да се погрижи за това. Ако сте свободна и нямаме прекалено много работа в четвъртък, можете да отидете с Филдинг на събранието.

Проверих количките и шкафовете, като се чудех дали не липсват още кутии с ръкавици. Но изглежда, Голт бе взел само онези от микробуса. Замислих се какво ли още може да е намерил в офиса ми и помръкнах.

Отидох директно в кабинета си, без да говоря с никого, и отворих вратата на шкафа под микроскопа ми. В задната част бях пъхнала великолепен комплект от ножове за дисекции, подарен ми от Луси за Коледа. Бяха немска изработка, от неръждаема стомана с гладки, леки дръжки. Бяха скъпи и невероятно остри. Преместих встрани кутиите с диапозитиви, списанията, батериите и топовете хартия за принтер. Ножовете бяха изчезнали.

Роуз говореше по телефона в кабинета си, съседен на моя. Влязох вътре и застанах до бюрото й.

— Но вие вече сте приели показанията й — каза тя. — Ако сте ги приели, очевидно няма нужда да я призовавате отново, за да може да даде показания…