Патриша Корнуел - Хищникът

Роуз ме погледна и завъртя очи. Годините й бяха доста напреднали, но винаги бе жизнерадостна и оправна. Сняг или пек, тя никога не отсъстваше. Беше душата на службата ни.

— Да, да. Това вече е друго — каза тя и записа нещо в бележника си. — Мога да ви уверя, че доктор Андерсън ще ви бъде изключително благодарна. Разбира се. Приятен ден.

Секретарката ми затвори и ме погледна.

— Доста скиташ напоследък.

— Не е лъжа — потвърдих.

— Внимавай, може в някой от следващите дни да откриеш, че съм ти изневерила и съм отишла при някой друг.

Бях прекалено изморена, за да се шегувам.

— Не бих те обвинила — казах.

Роуз ме погледна като строга майка, която усеща, че съм пила, пушила или скитала до късно.

— Какво има, доктор Скарпета? — запита тя.

— Виждала ли си ножовете ми за дисекция?

Тя не знаеше за какво говоря.

— Онези, които Луси ми подари. Комплект от три ножа в твърда пластмасова кутия. Три различни размера.

Доволното й изражение показа, че си е спомнила.

— О, да. Сетих се. Мисля, че бяха в шкафа ти.

— Няма ги там.

— По дяволите. Надявам се, че не са ги свили чистачите. Кога ги видя за последен път?

— Май беше веднага след като Луси ми ги подари, което стана точно преди Коледа, защото тя не искаше да ги носи със себе си в Маями. Показах ти комплекта, помниш ли? После ги прибрах в шкафа, защото не исках да ги оставям долу.

Лицето на Роуз помръкна.

— Знам какво мислиш. Пфу — потръпна тя. — Каква зловеща мисъл.

Дръпнах стол и седнах.

— Мисълта, че той прави нещо подобно с моите…

— Не трябва да мислиш за това — прекъсна ме тя. — Не можеш да контролираш действията му.

Отместих поглед встрани.

— Тревожа се за Дженифър — каза секретарката ми.

Дженифър беше една от чиновничките в предния офис. Основната й задача се състоеше в това да подрежда снимки, да отговаря на телефона и да вкарва случаите в база данни.

— Травматизирана е.

— От това, което се случи — предположих.

Роуз кимна.

— Днес стоя доста време в банята и плака. Не е нужно да ти казвам, че случилото се е ужасно и се носят какви ли не слухове. Но тя е много по-разтревожена от всички други. Опитах се да поговоря с нея. Страхувам се, че ще напусне.

Секретарката ми насочи стрелката на мишката към прозорчето на Word Perfect и натисна бутона.

— Ще отпечатам протоколите от аутопсиите, за да можеш да ги прегледаш.

— Вече си набрала и двата?

— Дойдох рано тази сутрин. Имам джип.

— Ще поговоря с Дженифър — казах.

Тръгнах надолу по коридора и надникнах в компютърната зала. Луси седеше като омагьосана пред монитора и реших да не я безпокоя. В предната част Тамара отговаряше на едната телефонна линия, докато другите две звъняха упорито, а лампичката за изчакване проблясваше нещастно. Клета правеше фотокопия, а Джо въвеждаше смъртни актове в компютъра.

Продължих напред и отворих вратата на дамската тоалетна. Дженифър стоеше до една от мивките и плискаше лицето си със студена вода.

— О! — възкликна тя, когато ме видя в огледалото. — Здравейте, доктор Скарпета — каза тя нервно и смутено.

Беше грозновата млада жена, която вечно щеше да се бори с калориите и дрехите, с които да скрие излишните си килограми. Очите й бяха подути и имаше щръкнали зъби и рядка коса. Носеше прекалено много грим дори в случаи като този, когато външният й вид нямаше никакво значение.

— Моля ви, седнете — казах любезно и й посочих червен пластмасов стол близо до шкафчетата.

— Съжалявам — каза тя. — Знам, че ужасно се изложих днес.

Придърпах си друг стол и седнах, за да не стърча над нея.

— Притеснена сте — казах.

Тя прехапа долната си устна, за да спре треперенето й, а очите й се изпълниха със сълзи.

— Как мога да ви помогна? — запитах.

Тя поклати глава и се разхлипа.

— Не мога да спра — каза Дженифър. — Не мога да спра да плача. А ако някой дори изскърца със стола си по пода, подскачам. — С треперещи ръце тя избърса сълзите си с хартиена салфетка. — Имам чувството, че полудявам.

— Кога започна това?

Дженифър издуха носа си.

— Вчера. След като намериха шерифа и полицаите. Чух за случката долу. Казаха ми, че дори ботушите му горели.

— Дженифър, спомняш ли си брошурите, които раздадох за синдрома на посттравматичния стрес?

— Да, госпожо.

— Това е нещо, за което всеки трябва да се тревожи в място като нашето. Всеки един от нас. Аз също се тревожа за това.

— И вие ли? — запита тя изненадано.

— Разбира се. Вероятно дори повече от всеки друг.