Патриша Корнуел - Хищникът

— А пък аз мислех, че просто сте свикнали с това.

— Господ забранява да свикваме с подобни неща.

— Имам предвид… — Тя сниши глас, като че ли говорехме за секс. — Понякога изпадате ли в такова положение като мен? — после бързо добави: — Сигурно не ви се случват подобни неща.

— Естествено и с мен е така — отвърнах. — Понякога ужасно се разстройвам.

Очите й отново се напълниха със сълзи и тя си пое дъх дълбоко.

— Това ме кара да се чувствам много по-добре. Нали разбирате, когато бях малка, баща ми вечно ми говореше колко глупава и дебела съм. Не ми се вярваше, че някой като вас може да изпитва същите чувства като мен.

— Никой не е трябвало да ти говори такива неща — отвърнах с чувство. — Ти си чудесен човек, Дженифър, и имаме голям късмет, че работиш при нас.

— Благодаря ви — каза тя тихо със сведени очи.

Станах.

— Мисля, че ще е добре да се прибереш у дома сега и да изкараш един хубав дълъг уикенд. Какво ще кажеш?

Тя продължи да гледа в пода.

— Мисля, че го видях — каза тя и отново прехапа долната си устна.

— Кого видя?

— Онзи човек — вдигна тя поглед към мен. — Когато видях снимката му по телевизията, не можах да повярвам. Продължавам да си мисля, че ако бях казала на някого…

— Къде смяташ, че си го виждала?

— В „Румърс“.

— Бара?

Тя кимна.

— Кога беше това?

— Във вторник.

Вгледах се внимателно в нея.

— Миналият вторник? Денят след Коледа?

Тази нощ Голт със сигурност беше в Ню Йорк. Бях го видяла в тунела на метрото или поне си мислех, че съм го видяла.

— Да, госпожо — отговори Дженифър. — Предполагам, че е било около десет. Танцувах с Томи.

Не знаех кой е Томи.

— Видях, че стои встрани от всички. Не можех да не го забележа заради бялата му коса. Не съм виждала човек на неговата възраст с толкова бяла коса. Беше с много хубав черен костюм и черна фланелка под него. Спомням си го чудесно. Реших, че не е от нашия град. Вероятно от някое голямо място като Лос Анджелис или нещо подобно.

— Той танцуваше ли с някого?

— Да, госпожо. С едно или две момичета. Почерпи ги някакво питие. А след това изчезна.

— Сам ли си тръгна?

— Стори ми се, че едното момиче си тръгна с него.

— Знаете ли кое? — запитах ужасено.

Надявах се, че момичето, което и да е то, е все още живо.

— Не я познавах — отговори Дженифър. — Просто си спомням, че танцуваше с нея. Мисля, че танцуваха три пъти, а после си тръгнаха заедно, като си държаха ръцете.

— Опиши ми я — помолих.

— Беше чернокожа. Много красива, с къса червена рокля с голямо деколте. Спомням си, че носеше яркочервено червило и множество малки плитчици с бляскави неща по тях.

— Сигурна ли си, че си тръгнаха заедно?

— Доколкото си спомням. Не видях повече нито един от двамата, а ние с Томи останахме в бара до два часа.

— Искам да се обадиш на капитан Марино и да му разкажеш всичко това — казах.

Дженифър стана от стола и се почувства важна.

— Ще му звънна още сега.

Върнах се в кабинета си тъкмо когато влезе и Роуз.

— Трябва да се обадиш на доктор Грубер — каза тя.

Набрах номера на музея на интендантството, но той бе излязъл. Обади ми се два часа по-късно.

— Страшен ли е снегът в Питърсбърг? — попитах.

— О, само мокър и мърляв.

— Как вървят работите?

— Имам нещо за вас — каза доктор Грубер. — Чувствам се ужасно заради това.

Изчаках. Когато не продължи, запитах:

— Защо точно се чувствате ужасно?

— Влязох в компютъра и вкарах името, което искахте. Не трябваше да го правя — отговори той и отново замълча.

— Доктор Грубер, имаме си работа със сериен убиец.

— Никога не е бил в армията.

— Искате да кажете, че баща му не е бил — казах разочаровано.

— Нито един от тях не е бил — поправи ме докторът. — Нито Темпъл, нито Пейтън Голт.

— О — казах. — Значи ботушите вероятно са купени от някой военен магазин.

— Възможно е. Но пък може да е имал и чичо.

— Кой да е имал чичо?

— Темпъл Голт. Върху това размишлявам. В компютъра има Голт, само че името му е Лутър. Лутър Голт. Служил е в интендантския корпус през Втората световна война. — Доктор Грубер направи кратка пауза. — Всъщност прекарал е доста време тук, във Форт Лий.

Никога не бях чувала за Лутър Голт.

— Жив ли е още? — попитах.

— Умрял в Сиатъл преди пет години.

— Какво ви кара да подозирате, че този човек може да е бил чичо на Темпъл Голт? Сиатъл е в другия край на страната, а не в Джорджия, откъдето са семейство Голт.

— Единствената истинска връзка, която мога да направя, е фамилното име и Форт Лий.