Патриша Корнуел - Хищникът

— Хайде — каза той и докосна лакътя ми.

Настигнахме Марино, който тъкмо се отправяше към вратата с багажа ни.

Пилотът ни беше член на Екипа за спасяване на заложници към Бюрото — ЕСЗ. В черен пилотски гащеризон, той забелязваше всичко, което ставаше около него. Погледна към нас, като че ли за да даде знак, че е наясно с присъствието ни. Не ни помаха, не се усмихна, нито проговори, докато отваряше вратите на хеликоптера. Минахме бързо под перките. Реших, че завинаги ще свързвам шума от перки с убийство. Винаги когато Голт нанесеше удар, ФБР пристигаше във вихрушка от свистящ въздух и блестящ метал и ме отнасяше нанякъде.

Преследвахме го от няколко години, но бе невъзможно да се направи пълно описание на злините, които бе извършил. Не знаехме колко човека точно бе убил. Бяха поне пет, включително бременна жена, която някога бе работила за мен, и едно тринайсетгодишно момче на име Еди Хийт. Не знаехме колко живота е съсипал, но определено моят бе един от тях.

Уесли седеше зад мен, със закачени върху главата слушалки и микрофон, но облегалката ми бе прекалено висока и не го виждах. Вътрешните светлини угаснаха и започнахме бавно да се издигаме нагоре. Обърнахме се на североизток. Небето беше покрито с облаци, а водните площи под нас блестяха като огледала в зимната нощ.

— В какво състояние е тя? — внезапно избумтя гласът на Марино в слушалките ми.

Уесли отговори:

— Замръзнала е.

— Значи може да е била там в продължение на дни и да не е започнала да се разлага, нали, док?

— Ако е била навън от дни — казах, — струва ми се, че някой щеше да я намери по-рано.

Уесли каза:

— Смятаме, че е била убита снощи. Беше нагласена, облегната на…

— Да, оня изрод си пада по такива неща. Точно по неговия вкус.

— Наглася ги седнали или ги убива, докато седят — продължи Уесли. — Всички до този момент.

— Всички, за които знаем — напомних им.

— Да, жертвите, за които знаем.

— Точно така. Седнали в коли, на стол, облегнати на контейнер за боклук.

— Хлапето в Лондон.

— Не, то не беше.

— То просто изглеждаше изхвърлено край железопътните линии.

— Не знаем кой точно е извършил онова убийство — уверено каза Уесли. — Според мен не е бил Голт.

— Защо, мислиш, за него е толкова важно труповете да са седнали? — попитах.

— По този начин ни показва среден пръст — отвърна Марино.

— Презрение, закачка — допълни Уесли. — Това е неговият подпис. Подозирам, че има и по-дълбоко значение.

И аз така мислех. Всички жертви на Голт бяха седнали, с наклонени глави, ръце в скута или отпуснати встрани, като че ли са кукли. Единственото изключение беше една жена, на име Хелън, надзирателка в затвора. Макар че тялото й, облечено в униформа, седеше на стол, главата й липсваше.

— Определено тази поза… — започнах, но спрях, защото активираните от гласове микрофони никога не бяха в синхрон с ритъма на разговора и трябваше много да се напрягаш, за да говориш.

— Копелето иска да ни натрие носа.

— Не мисля, че това е единствената му…

— Сега той иска да знаем, че се намира в Ню Йорк…

— Марино, остави ме да довърша. Бентън? Какъв е символизмът?

— Той може да нагласи труповете по много начини. Но винаги досега е избирал една и съща поза. Настанява ги седнали. Това е част от фантазията му.

— Каква фантазия?

— Пийт, ако знаех това, сега нямаше да пътуваме.

Малко по-късно пилотът ни се включи в разговора:

— Управлението на полетите е издало СИГМЕТ.

— Какво, по дяволите, е това? — запита Марино.

— Предупреждение за буря. В Ню Йорк е доста ветровито, двайсет и пет възела.

— Значи не можем да се приземим?

Марино, който мразеше да лети, изглеждаше леко паникьосан.

— Не, ние ще летим по-ниско. Ветровете ще останат високо над нас.

— Какво искаш да кажеш с това ниско? Някога да си забелязвал колко високи са небостъргачите в Ню Йорк?

Протегнах се назад и потупах Марино по коляното. Намирахме се на четиридесет морски мили от Манхатън и аз едва различавах светлинката, мигаща на върха на Емпайър Стейт Билдинг. Луната изглеждаше огромна. Към и от летище „Ла Гуардия“ прелитаха самолети, напомнящи за падащи звезди, а от комините се издигаше дим на големи бели облаци. През прозореца си виждах дванайсетте ленти на магистралата за Ню Джърси. Навсякъде светлините искряха като скъпоценни камъни, все едно Фаберже 2 2 Известен френски бижутер. — Б.пр. бе измайсторил града и мостовете му.

Прелетяхме зад гърба на Статуята на свободата, подминахме Елис Айлънд, където през един мрачен зимен ден се състояла първата среща на моите деди с Америка в претъпканата имиграционна зала. Те идвали от Верона, където нямало бъдеще за дядо ми, четвърти син на прост железничар.