Патриша Корнуел - Хищникът

— Снощи падна до минус десет градуса — отговори О’Донъл, който беше млад и ядосан, с гъста черна коса. — Но заради вятъра изглеждаше още по-студено.

— А тя си е свалила дрехите и обувките — каза Уесли, като че ли на себе си. — Странно.

— Не и ако някой държи пистолет до главата ти — възрази О’Донъл и потропа леко с крака, за да се стопли.

Ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете на тъмносиньото полицейско яке, което не беше достатъчно топло за толкова ниска температура, дори и ако си с жилетка против куршуми отдолу.

— Ако те принудят да се съблечеш на този студ — логично отбеляза Уесли, — ти си знаеш, че ще умреш.

Никой не проговори.

— Иначе нямаше да те карат да си свалиш дрехите и обувките. Самият акт на събличане е да вървиш срещу инстинкта си за оцеляване, защото е съвсем сигурно, че няма да оживееш гол на студа.

Все още всички мълчаха, загледани в зловещата сцена до фонтана. Снегът бе покрит с червени петна. Виждаха се следите, оставени от голите хълбоци на жертвата, когато тялото й е било поставено там. Кръвта й беше ярка, каквато е била по времето, когато е умряла, тъй като беше замръзнала.

После Марино заговори:

— Защо, по дяволите, не е побягнала?

Уесли рязко се отдръпна от мен и клекна, за да огледа отпечатъците, които смятахме, че са оставени от Голт.

— Точно това е въпросът — каза той. — Защо не е побягнала?

Клекнах до него, за да мога и аз да огледам следите от обувките. Отпечатъците, които се виждаха ясно в снега, бяха странни. Голт бе носил някакъв вид обувки със сложни грайфери с форма на ромб, марка на производителя на ходилото и сплетена емблема на тока. Прецених, че номерът на обувките му е седем и половина или осем.

— Запазено ли е това? — обърнах се към Франсис Пен.

Детектив О’Донъл отговори:

— Снимахме отпечатъците от обувките, а ето там — той посочи към група полицаи, застанали от другата страна на фонтана — има и по-добри. Опитваме се да направим отливка.

Правенето на отливка от отпечатъци на обувки в снега е доста трудно. Ако втечненият алгинат не е достатъчно студен, а снегът недостатъчно замръзнал, уликите могат да станат на каша. Ние с Уесли се изправихме. Отидохме мълчаливо до мястото, което ни бе посочил детективът. Огледах се и видях стъпките на Голт.

Не му е пукало, че оставя съвсем ясни отпечатъци. Не го е интересувало, че оставя в парка следи, които ние старателно щяхме да следваме до края. Бяхме твърдо решени да узнаем всяко място, където е бил, но това не го тревожеше. Не вярваше, че ще успеем да го хванем.

Полицаите от другата страна на фонтана пръскаха отпечатъците с восък, като държаха флаконите на безопасно разстояние и под такъв ъгъл, че червеният восък да не унищожи нетрайните следи. Един от тях разбъркваше течен алгинат в пластмасова кофа.

Докато полицаите нанесат няколко слоя восък върху отпечатъците, алгинатът щеше да е достатъчно студен, за да се налее и да се направят отливки. Всъщност условията бяха доста добри — това обикновено е рискована процедура. Нямаше слънце, нито вятър и очевидно криминолозите от полицията на Ню Йорк бяха съхранявали восъка на стайна температура, тъй като налягането му не бе намаляло. Спрейовете не капеха, не бяха и запушени, както често бях виждала при минали случаи.

— Може и да имаме късмет този път — казах на Уесли, докато Марино вървеше към нас.

— Ще имаме нужда от всичкия си късмет — отвърна той, загледан в тъмната гора.

На изток от нас се намираха тридесет и седемте акъра, познати като Рамбъл — изолираната част на Сентръл Парк, известна с многото видове птици, които можеха да се видят там, и тесните пътеки, виещи се през каменистия, обраснал с дървета терен. Всеки справочник, който някога ми бе попадал, предупреждаваше туристите, че Рамбъл не се препоръчва за самотни разходки през никой сезон или час от денонощието. Зачудих се как ли Голт бе успял да примами жертвата си в парка, къде се е запознал с нея и какво го е подтикнало към действие. Вероятно тя просто е представлявала една възможност за него, а и той е бил в настроение.

— Как се стига от Рамбъл дотук? — запитах и се огледах дали някой ще ми отговори.

Полицаят, който разбъркваше алгината, отвърна на погледа ми. Беше на възрастта на Марино, с пълни бузи, зачервени от студа.

— Покрай езерото има пътека — отговори той.

Дъхът му излизаше на малки бели облачета.

— Кое езеро?

— Не можете да го видите много добре. Замръзнало е и е покрито със сняг.