Патриша Корнуел - Хищникът

— Съмнявам се, че барът е отворен толкова късно — каза Уесли, когато месинговите врати на асансьора се затвориха и Марино се понесе нагоре към стаята си.

— Сигурна съм, че не е.

Огледахме се наоколо, като че ли ако стояхме там достатъчно дълго, някой вълшебник щеше да се появи с бутилка и чаши в ръка.

— Да тръгваме — предложи Уесли и леко докосна лакътя ми.

Отправихме се нагоре. На дванадесетия етаж той ме изпрати до стаята ми. Опитах се да вкарам пластмасовата си карта в ключалката, но бях нервна и я обърнах наопаки. После не успях да наглася правилно магнитната лента и лампичката на месинговата брава остана червена.

— Дай да ти помогна — предложи Уесли.

— Мисля, че успях.

— Може ли да пийнем по нещо? — запита той, докато отварях вратата и палех лампата.

— По това време май ще сме по-добре, ако пийнем по едно приспивателно.

— Е, чашката преди лягане служи точно за това.

Покоите ми бяха скромни, но елегантни. Хвърлих сака на спалнята.

— Заради баща си ли членуваш тук? — попитах.

Ние с Уесли никога не бяхме посещавали Ню Йорк заедно и това ме притесняваше, защото бе още една подробност за него, която не знаех.

— Той работеше в Ню Йорк. Така че, да, заради него. Идвах често в града, когато бях по-млад.

— Барчето е под телевизора — казах.

— Трябва ми ключа.

— Разбира се.

Очите му ме погледнаха развеселено, докато взимаше малкия ключ от протегнатата ми ръка. Пръстите му докоснаха дланта ми с нежност, която ми напомни за минали случаи. Уесли имаше свой собствен подход, съвсем различен от другите мъже.

— Да се опитам ли да намеря лед? — запита той, като свали капачката на бутилката „Дюърс“.

— Чисто си е много добре.

— Пиеш като мъж — каза той и ми подаде чашата.

Загледах го как сваля тъмното си вълнено палто и елегантното сако. Колосаната му бяла риза бе посмачкана от работата през този дълъг ден. Той свали кобура и пистолета си и ги остави на тоалетката.

— Странно е да си без оръжие — отбелязах, тъй като често носех моя тридесет и осем калибров или, в по-опасни ситуации, мощния „Браунинг“.

Но законите за носене на оръжие в Ню Йорк не можеха да бъдат престъпвани от полицаи, дошли на гости, или хора като мен.

Уесли седна на леглото срещу мен. Отпивахме от чашите и се гледахме в очите.

— Не сме се виждали много през последните няколко месеца — казах.

Той кимна.

— Смятам, че трябва да се опитаме да поговорим за това — продължих.

— Добре — съгласи се той, без да отмести поглед от мен. — Давай.

— Разбирам. Значи аз трябва да започна.

— Бих могъл аз да започна, но може да не ти хареса това, което ще кажа.

— Бих искала да чуя всичко, което имаш да ми казваш.

Уесли се замисли за миг, после заговори:

— Мисля си, че е Коледа, а аз съм в твоята хотелска стая. Кони спи сама вкъщи в нашето легло и е нещастна, защото аз не съм там. Децата са нещастни, защото не съм там.

— Аз трябваше да съм в Маями. Майка ми е много болна — казах.

Той мълчаливо отмести поглед и се загледа някъде в пространството. Харесвах острите ъгли и сенките по лицето му.

— Луси е там, а както винаги, аз не съм. Имаш ли представа колко празника със семейството си съм изпуснала?

— Да, имам доста добра представа.

— Всъщност не съм сигурна, че въобще е имало празник, когато мислите ми да не са помрачени от някой ужасен случай. Затова почти няма значение дали съм със семейството си или сама.

— Трябва да се научиш да изключваш съзнанието си понякога, Кей.

— Научила съм се, доколкото въобще това може да се научи.

— Трябва да го оставяш пред вратата си също като вмирисаните дрехи, с които си била на местопрестъплението.

Не можех. Не минаваше и ден, без да се появи някой спомен или да проблесне някой образ. Виждах лица, обезобразени от раните и смъртта, овързани тела. Виждах страдание и унищожение в непоносими детайли, защото нищо не оставаше скрито от мен. Познавах жертвите прекалено добре. Затворих очи и видях отпечатъците от боси крака в снега. Видях кръв, яркочервена като коледна украса.

— Бентън, не искам да прекарам Коледа тук — казах дълбоко потисната.

Усетих, че сяда до мен и ме придърпва към себе си. Седяхме прегърнати известно време. Не можехме да сме близо един до друг, без да се докосваме.

— Не трябва да правим така — казах, докато продължавахме да го правим.

— Знам.

— А и наистина е трудно да говорим за това.

— Знам — отново каза той, като се протегна и загаси лампата.