Патриша Корнуел - Хищникът

— Струва ми се, че е направо смешно — казах. — Като си помислиш какво сме видели заедно, какво споделяме, не би трябвало да ни е трудно да говорим.

— Онези по-мрачните пейзажи нямат нищо общо с интимността — каза той.

— Имат.

— Защо тогава не си близка с Марино? Или с помощника си — Филдинг?

— Да работим по едни и същи ужаси не означава, че следващата логична стъпка е да си легнем. Но мисля, че не мога да бъда близка с някой, който не разбира пред какво съм изправена.

— Не знам — замисли се той и свали ръцете си от мен.

— Ти разказваш ли на Кони?

Говорех за жена му, която не знаеше, че ние с Уесли бяхме станали любовници миналата есен.

— Не й казвам всичко.

— Какво знае?

— Абсолютно нищо за някои неща — отговори той. — Всъщност знае много малко за работата ми. Аз не го искам.

Не проговорих.

— Не искам и заради това, което работата ни причинява на нас. Ние променяме цвета си така, както молците, когато градовете почернеят от сажди.

— Не искам да поемам мръсната страна от живота ни. Отказвам.

— Можеш да отказваш колкото си искаш.

— Мислиш ли, че е справедливо да криеш толкова много неща от жена си? — запитах кротко.

Беше ми трудно да мисля, защото усещах кожата си нагорещена там, където я бе докоснал.

— Не е справедливо нито за нея, нито за мен.

— Но чувстваш, че нямаш избор.

— Знам, че нямам. Тя разбира, че у мен има места, които не може да достигне.

— Тя ли иска да е така?

— Да.

Усетих, че Уесли се протяга към скоча си.

— Готова ли си за още едно?

— Да.

Той стана. Чу се тракане на метал, докато чупеше печата на капачката. Уесли наля чист скоч в чашите и отново седна.

— Това е всичко, освен ако не искаш да се прехвърлиш на друго питие.

— Дори и от това не се нуждая.

— Ако искаш да кажа, че това, което правим, е правилно, не мога — каза той. — Не бих казал подобно нещо.

— Знам, че не е правилно.

Отпих от чашата си и се протегнах да я оставя на нощното шкафче. Ръцете на Уесли ме прегърнаха здраво. Целунахме се отново страстно. Този път не си губихме времето с копчета и ципове, а ръцете му се плъзнаха под и около всичко, което му пречеше. Бяхме обезумели, като че ли дрехите ни горяха и трябваше веднага да се освободим от тях.

По-късно утрото освети завесите, а ние бяхме унесени в някакво състояние между страстта и съня, с вкус на застояло уиски в устите си. Седнах и събрах одеялата около себе си.

— Бентън, шест и половина е.

Той изстена и покри очите си с ръка, като че ли слънцето се бе проявило като ужасен грубиян с това, че го е събудило. Остана да лежи по гръб, омотан в чаршафите, докато аз се изкъпах и започнах да се обличам. Горещата вода проясни главата ми и се сетих, че това е първата Коледа от години насам, когато в леглото ми има и друг човек, освен мен. Чувствах се като че ли съм откраднала нещо.

— Не трябва да ходиш никъде — измърмори Уесли полузаспал.

Закопчах палтото си.

— Трябва — казах, като го погледнах тъжно.

— Коледа е.

— Чакат ме в моргата.

— Съжалявам да чуя такова нещо — промърмори той. — Не знаех, че се чувстваш чак толкова зле.

Кабинетът на нюйоркския главен съдебен лекар се намираше на Първо авеню, срещу готическата болница от червени тухли, наречена „Белвю“, където в миналото извършвали аутопсиите. Потъмнели от зимата лози и графити украсяваха стените и оградата от ковано желязо, а върху мръсния сняг големи черни чували с боклук чакаха да бъдат прибрани. В очуканото жълто такси радиото неуморно свиреше коледни песни. Таксито спря със скърцане на улицата, която никога не бях виждала така тиха и спокойна.

— Имам нужда от разписка — казах на шофьора руснак, който беше прекарал последните десет минути в обяснения какво не е наред в света.

— За колко?

— Осем.

Чувствах се щедра. Беше Коледа.

Той кимна и надраска разписката. Загледах се в един мъж на тротоара, който ме наблюдаваше, застанал до оградата на „Белвю“. Небръснат, с рошава дълга коса, облечен в синьо джинсово яке, подплатено с овча кожа. Маншетите на мърлявия му военен панталон бяха напъхани в овехтелите каубойски ботуши. Докато излизах от таксито, той започна да свири на въображаема китара и да пее:

— Звънете, звънчета, звънете, звънчета, о, колко е забавно да яздиш до Галвестън днееееееес…

— Имате си ухажор — каза развеселеният шофьор, докато взимах квитанцията си през отворения прозорец на таксито.

После той потегли сред облак от изгорели газове. Наоколо не се виждаше друга кола или човек, и ужасната серенада се усили още повече. После моят откачен обожател препусна след мен. Ужасих се, когато започна да крещи „Галвестън“, като че ли това беше името ми или някакво обвинение към мен. Влетях във фоайето на главния съдебен лекар.