Патриша Корнуел - Хищникът

— Доктор Скарпета?

Секретарката на доктор Хоровиц стоеше до мен и ме гледаше загрижено.

— Добре ли сте?

— Емили — казах изненадана. — Да, добре съм, но определено не очаквах да те видя тук днес.

— Искате ли един аспирин?

— Много си любезна, но съм добре — отговорих.

— И аз не очаквах да ви видя тук днес. Но в момента нещата не са съвсем нормални. Учудена съм, че сте успели да влезете, без журналистите да ви хванат.

— Не видях никакви журналисти.

— Снощи бяха навсякъде. Предполагам, видели сте днешния „Таймс“?

— Страхувам се, че нямах възможност — казах с неудобство, като се зачудих дали Уесли още беше в леглото.

— Пълна бъркотия — каза Емили, млада жена с дълга, тъмна коса, която винаги беше толкова скромна и просто облечена, като че ли бе дошла тук от някой друг век. — Дори кметът се обади. Градът никак не се нуждае от подобен вид реклама. Още не мога да повярвам, че тялото е било намерено от репортер.

Погледнах бързо към нея, докато вървяхме.

— Репортер?

— Да, той всъщност е редактор или нещо такова в „Таймс“. Един от онези луди, които тичат за здраве, независимо какво е времето. И така вчера сутринта се озовал в парка и минал през Чери Хил. Било много студено, заснежено и пусто. Той наближил фонтана и видял горката жена. Не е нужно да ви казвам, че описанието в днешния вестник е доста подробно и хората са ужасно изплашени.

Минахме през няколко коридора, после тя отвори вратата на кабинета на шефа си и внимателно го предупреди за влизането ни, за да не би да го стреснем. Доктор Хоровиц остаряваше и започваше леко да оглушава. Кабинетът му беше напоен с аромата на цветя. Той обичаше орхидеи, африкански теменужки и гардении и те цъфтяха великолепни под грижите му.

— Добро утро, Кей — каза той и се надигна от бюрото си. — Доведе ли някого със себе си?

— Капитан Марино трябва да се срещне с нас.

— Емили ще се увери, че са му показали пътя. Освен ако предпочиташ да почакаме.

Знаех, че Хоровиц не иска да чака. Нямаше време. Той командваше най-големия съдебномедицински офис в страната, където осем хиляди души годишно — населението на малък град — биваха аутопсирани на стоманените маси. Една четвърт бяха жертви на убийства, а много от тях оставаха завинаги без имена. Ню Йорк имаше толкова голям проблем с идентификацията на мъртвите, че полицията поддържаше отдел за изчезнали в сградата на Хоровиц.

Шефът вдигна телефона и заговори с някого.

— Доктор Скарпета е тук. Тръгваме надолу — каза той.

— Ще отида да потърся капитан Марино — каза Емили. — Струва ми се, че името му ми е познато.

— Работим заедно от много години — обясних. — А и той помага на отдела за подкрепа на следствието към ФБР още от основаването му.

— Мислех, че го наричат „Отдел за проучване на поведението“, както е по филмите.

— Бюрото промени името, но целта е същата — обясних.

Говорех за малката група агенти, прочули се с психологическите си профили и преследването на жестоки сексуални престъпници и убийци. Когато наскоро станах консултант патолог за отдела, не вярвах, че съществуват много ужаси, които не съм виждала. Бях сгрешила.

Слънчевата светлина струеше през прозорците на кабинета на Хоровиц и се отразяваше в стъклените рафтове, отрупани с цветя и миниатюрни дръвчета. Знаех, че в тъмната гореща баня докторът отглежда орхидеи, закачени около ваната и мивката, а в дома си има оранжерия. Първия път, когато видях Хоровиц, се сетих за Линкълн. И двамата имаха мършави, добродушни лица, помрачени от една война, която унищожаваше обществото. И двамата понасяха трагедията така, като че ли бяха избрани за това, и имаха големи, търпеливи ръце.

Слязохме долу, в помещенията, които нюйоркският офис наричаше „Дом на покойниците“, учудващо нежен епитет за моргата в един от най-жестоките градове в Америка. Въздухът, нахлуващ откъм гаража, беше студен и миришеше на застоял цигарен дим и смърт. Надписите по сините стени молеха служителите да не изхвърлят окървавени чаршафи, покривки, парцали или кофи в контейнерите за боклук.

Носенето на терлици за еднократна употреба върху обувките беше задължително. Яденето беше забранено, а на много от вратите имаше червени предупредителни знаци за биологична опасност. Хоровиц ми обясни, че един от неговите тридесет заместници ще извърши аутопсията на жената, за която смятахме, че е последната жертва на Голт.

Влязохме в съблекалнята, където доктор Руис Рейдър, облечен в хирургическа униформа, закачаше пакет с батерии на колана си.