Патриша Корнуел - Хищникът

Работихме на тъмно повече от един час и постепенно тя се разкриваше все повече пред нас. Кожата й беше светла и изглеждаше като невиждала слънце. Почти нямаше мускули, беше слаба и висока метър и седемдесет. Лявото й ухо бе пробито на три места, дясното на две. Носеше обици с формата на копчета и малки халки, всичките златни. Беше тъмноруса, със сини очи и правилни черти. Можеше да изглежда хубава, ако не бе обръснала главата си и не беше мъртва. Ноктите й бяха без лак и изгризани до кожа.

Единствените следи от стари рани бяха заздравелите белези по челото и темето й, върху лявата черепна кост. Белезите бяха продълговати, около три и половина — четири сантиметра. Единствената видима следа от барут по ръцете й бе на дясната й длан между палеца и показалеца. Според мен това се дължеше на вдигнатата й отбранително ръка, когато пистолетът е стрелял. Остатъците от барута напълно изключваха самоубийството, дори и другите улики да сочеха към такова, което те, разбира се, не правеха.

— Струва ми се, не знаем коя е била доминиращата й ръка — прозвуча гласът на Хоровиц някъде в тъмнината зад мен.

— Дясната й ръка е малко по-развита от лявата — отбелязах.

— Значи деснячка. Личната хигиена и храненето й са били ужасни — каза Хоровиц.

— Като уличница, проститутка. Поне аз така предполагам — обади се О’Донъл.

— Не познавам проститутка, която би си обръснала главата — изръмжа Марино от другата страна на масата.

— Зависи кого се е опитвала да привлече — възрази О’Донъл. — Цивилният полицай, който я е видял в метрото, си помислил отначало, че е мъж.

— Това е станало, когато е била с Голт — каза Марино.

— Когато е била с онзи, за когото си мислите, че е Голт.

— Не си мисля — изсумтя Марино. — Точно с него е била. Почти надушвам проклетото копеле, все едно че оставя лоша миризма навсякъде след себе си.

— Според мен това, което ти мирише, е тя — каза О’Донъл.

— Преместете го надолу, да, ето тук. Добре, благодаря.

Рейдър събра още улики, докато гласове на невидими хора продължаваха да говорят в тъмнината, плътна като кадифе.

Най-после си признах:

— Това ми се вижда доста необичайно. По принцип бих свързала толкова много улики с някой, който е бил опакован в мръсно одеяло или транспортиран в багажника на кола.

— Очевидно тя не се е къпала скоро, а и е зима — каза Рейдър, като премести фиброоптичния кабел и освети малък белег от ваксина против шарка. — Вероятно е носила същите дрехи от дни, а ако е пътувала в метрото или с автобус, може по нея да са полепнали доста влакна.

Съдейки по прегледа, пред нас имаше бедна жена, която не е била обявена за изчезнала, тъй като няма дом и никой не се тревожи или не знае, че си е отишла. Решихме, че е била типичната изпаднала жена от улицата, докато не я поставихме на масата в залата за аутопсии, където съдебният зъболекар, доктор Греъм, чакаше да огледа зъбите й.

Млад мъж, с широки рамене и разсеян вид, който обикновено свързвах с професорите по медицина, той беше хирург в Стейтън Айлънд, когато работеше с живи пациенти. Но днес бе времето му за работа с хора, които се оплакват безмълвно. Вършеше тази работа срещу дребно заплащане, което сигурно нямаше да покрие дори таксито и обеда му. Вкочаняването бе почти пълно и също като инатливо дете, което мрази зъболекарите, мъртвата отказваше да му сътрудничи. Най-после зъболекарят отвори устата й с помощта на фина пила.

— Е, честита Коледа — каза той, като доближи ярката светлина към нея. — Цялата й уста е пълна със злато.

— Доста интересно — отбеляза Хоровиц с вида на математик, обмислящ трудна задача.

— Това са пломби от златна амалгама — съобщи Греъм и посочи към бъбрековидните златни пломби близо до венците на всеки преден зъб. — Има ги тук, тук и там — отново посочи той. — Общо шест. Това е много рядко срещано. Всъщност никога не съм виждал нещо подобно. Особено в моргата.

— Какво, по дяволите, е златна пломба? — запита Марино.

— Отвратителна работа — отвърна Греъм. — Ужасно трудна и непривлекателна.

— Мисля, че навремето зъболекарите бяха задължени да преминат изпит върху тях, за да могат да получат дипломите си — казах.

— Точно така — потвърди Греъм и продължи да работи. — Студентите ужасно мразеха тази работа.

Той ни обясни, че пломбите със златна амалгама се правят, като зъболекарят поставя дребни златни сачми в зъба, а най-малката влага може да ги накара да паднат. Въпреки че този вид пломби бяха доста здрави и добри, те бяха трудоемки, болезнени и скъпи.