Патриша Корнуел - Хищникът

Първата му среща със системата на правосъдието била преди по-малко от пет години, когато пиел коктейли в един бар в Абингтън, Вирджиния. Пиян шофьор на камион, презиращ женствени мъже, започнал да обижда Голт, който имал черен пояс по карате. Без да промълви и дума, Голт се усмихнал странно. Станал, завъртял се и ритнал човека в главата. На една от близките маси седели половин дузина ченгета и вероятно тяхното присъствие бе единствената причина, поради която Голт бе заловен и обвинен в убийство.

Пребиваването му в щатския затвор на Вирджиния бе кратко и странно. Той станал любимец на един корумпиран директор, който фалшифицирал документите му и му помогнал да избяга. Голт бе прекарал твърде кратко време вън от затвора, когато налетя на едно момче на име Еди Хийт и го уби по същия начин, както и жената в Сентръл Парк. След това уби началника на моргата, директора на затвора и една надзирателка на име Хелън. По това време Голт беше на тридесет и една години.

Снежинките продължаваха да прехвърчат покрай прозореца ми. В далечината те приличаха на мъгла между дърветата. По улицата изтрополиха копита и премина файтон с двама пътници, увити в карирани одеяла. Бялата кобила беше стара и едва се движеше. Тя се подхлъзна и кочияшът я удари жестоко. Другите коне гледаха отчаяно, с наведени глави и тъжни очи. Почувствах горчива ярост, която се надигаше в гърлото ми. Сърцето ми заби лудо. Внезапно някой почука на вратата и ме стресна.

— Кой е? — извиках.

След кратка пауза Уесли каза:

— Кей?

Пуснах го вътре. Бейзболната шапка и раменете на палтото му бяха мокри от снега. Той свали кожените си ръкавици и ги пъхна в джобовете си, после съблече палтото си, без да сваля поглед от мен.

— Какво има? — запита той.

— Ще ти кажа точно какво има — отвърнах с треперещ глас. — Ела тук и погледни — допълних, като го хванах за ръката и го дръпнах до прозореца. — Само погледни! Мислиш ли, че тези нещастни, мършави коне имат понякога почивка? Смяташ ли, че се грижат подходящо за тях? Според теб дали ги почистват и хранят понякога? Знаеш ли какво става, когато се спънат? Заледено е, те са прекалено стари и се подхлъзват, почти падат. И знаеш ли какво става?

— Кей…

— Просто ги бият още по-жестоко.

— Кей…

— Защо не направиш нещо по въпроса? — продължавах гневно.

— Какво би искала да направя?

— Просто направи нещо. Светът е пълен с хора, които не правят нищо, и вече ужасно ми писна от това.

— Би ли искала да направя оплакване до Дружеството за защита на животните? — запита той.

— Да — отговорих. — А и аз също ще го сторя.

— Имаш ли нещо против да е утре, тъй като днес всичко е затворено?

Продължих да гледам през прозореца. Кочияшът отново удари коня.

— Дотук — извиках вбесена.

— Къде отиваш? — озадачено запита Уесли и ме последва вън от стаята.

Той забърза след мен, докато отивах към асансьора. Прекосих фоайето и излязох от хотела, макар да бях без палто. Снегът валеше доста силно и бе покрил плътно улицата. Обект на гнева ми бе възрастен мъж с шапка, седнал отпуснато на предната седалка на файтона. Когато видя жената на средна възраст, приближаваща към него с високия мъж по петите си, той се надигна и седна по-изправено.

— Бихте ли желали хубава разходка с файтон? — запита той със силен акцент.

Кобилата изпъна врат към мен и наостри уши, като че ли знаеше какво я очаква. Беше само кожа и кости, с огромни копита и празен поглед в зачервените очи.

— Как се казва конят ви? — запитах.

— Снежанка.

Кочияшът изглеждаше не по-малко нещастен от мизерната си кобила, когато започна да ни цитира цените си.

— Не ме интересуват цените ви — казах, когато той уморено погледна към мен.

Човекът сви рамене.

— Колко време искате да се возите?

— Не знам — отвърнах учтиво. — Колко време трябва да се возя, преди отново да започнете да биете Снежанка? И повече ли я тормозите, когато е Коледа, или както обикновено?

— Аз се отнасям добре с коня си — тъпо отвърна той.

— Вие сте жесток към нея и вероятно към всяко друго живо същество — казах.

— Трябва да си върша работата — възрази той с присвити очи.

— Аз съм лекар и ще съобщя за вас където трябва — казах напрегнато.

— Какво? — възкликна той. — Вие сте конски доктор?

Пристъпих по-близо и се озовах до покритите му с одеяло крака.

— Ако ударите още веднъж кобилата, ще ви видя — казах с леденото спокойствие, което пазех за хора, към които изпитвах силна омраза. — Този човек зад мен също ще ви види. От онзи прозорец ето там — посочих. — И един ден ще се събудите и ще разберете, че съм купила компанията ви и съм ви уволнила.