Патриша Корнуел - Хищникът

Изминахме доста път, без да говорим. Замислих се за семейството си в Маями. Вероятно щях да им се обадя отново преди края на деня, а наградата ми щяха да са още няколко оплаквания. Те бяха недоволни от мен, защото не бях направила това, което искаха, а винаги, когато станеше нещо такова, ми се искаше да ги напусна, като че ли бяха неприятна работа или някакъв порок. Всъщност се тревожех най-вече за Луси, която винаги бях обичала като собствена дъщеря. Майка си не можех да зарадвам, а сестра си не обичах.

Приближих се по-плътно до Бентън и го хванах за ръка. Той протегна другата си ръка, за да ме прегърне и аз се притиснах до него. И двамата носехме бейзболни шапки и това затрудняваше целувката ни. Затова спряхме на тротоара в сгъстяващия се мрак, обърнахме кепетата с козирките назад като хулигани и решихме проблема. После се разсмяхме на вида си.

— По дяволите, иска ми се да носех фотоапарат — засмя се Уесли.

— О, не, в никакъв случай.

Завъртях шапката си обратно и си помислих какво ли щеше да стане, ако някой наистина ни снимаше. Спомних си, че това, което правехме, беше нередно, и жизнерадостното ми настроение се изпари. Продължихме напред.

— Бентън, това не може да продължава вечно — казах.

Той не проговори.

Аз продължих:

— В истинския си свят ти си всеотдаен съпруг и баща, а после заминаваме извън града.

— А ти как се чувстваш? — запита той.

Усетих връщането на напрежението в гласа му.

— Предполагам, че се чувствам по същия начин, както повечето хора, които имат подобна връзка. Вина, срам, страх, тъга. Имам тежки главоболия, а ти отслабваш. — Замълчах за момент, после продължих: — А след това се събираме отново.

— А какво ще кажеш за ревността? — запита Уесли.

Поколебах се.

— Налагам си да не чувствам подобно нещо.

— Не можеш да си го наложиш.

— Разбира се, че може. И двамата го правим, когато работим по случаи като този.

— Ревнуваш ли от Кони? — настоя той.

— Винаги съм харесвала жена ти и смятам, че тя е чудесен човек.

— Добре, но ревнуваш ли от моите отношения с нея? Това би било съвсем разбираемо…

Прекъснах го:

— Защо трябва да упорстваш с този въпрос, Бентън?

— Защото искам да огледаме добре фактите и да се опитаме да ги подредим по някакъв начин.

— Добре, тогава ти ми кажи нещо. Когато аз бях все още с Марк, а той бе твой партньор и най-добър приятел, ти някога ревнувал ли си?

— Кого? — опита се да прояви чувство за хумор той.

— Някога ревнувал ли си заради връзката ми с Марк? — запитах.

Той не отговори веднага.

— Ще те излъжа, ако не призная, че винаги съм се чувствал привлечен от теб. Силно привлечен — най-после каза той.

Опитах се да си припомня случаите, когато Марк, Уесли и аз сме били заедно. Помъчих се да открия и най-слабия намек за това, което току-що ми каза. Но когато навремето бях с Марк, аз се интересувах единствено от него.

— Бях честен — продължи Уесли. — Хайде пак да си поговорим за теб и Кони. Трябва да знам.

— Защо?

— Искам да знам дали някога тримата ще можем да бъдем отново заедно — отвърна той. — Като в миналите дни, когато ти вечеряше с нас, когато ни идваше на гости. Жена ми започна да пита защо вече не го правиш.

— Искаш да кажеш, че те е страх да не би тя да подозира нещо — отбелязах и се почувствах обзета от параноя.

— Просто казвам, че е ставало дума за това. Тя те харесва. Знае, че ние с теб работим заедно сега и се чуди защо те вижда все по-рядко.

— Разбирам защо се чуди — казах.

— Какво ще правим?

Бях ходила неведнъж в дома на Бентън и го бях наблюдавала с децата и жена му. Спомнях си докосванията, усмивките и разговорите за места, които не познавах, когато те за кратко допускаха приятелите си в своя собствен свят. Но в онези дни беше различно, защото бях влюбена в Марк, който сега бе мъртъв.

Освободих се от ръката на Уесли. Жълтите таксита профучаваха край нас във вихрушка от сняг. Осветените прозорци на сградите изглеждаха топли и уютни. Паркът проблясваше призрачно в бялата светлина от високите железни фенери.

— Не мога да го направя — казах.

Завихме към Сентръл Парк Уест.

— Съжалявам, но просто не мисля, че мога да седя заедно с теб и Кони — добавих.

— Стори ми се ти самата каза, че можеш да контролираш чувствата си.

— Лесно ти е да го кажеш, но аз нямам друг човек в живота си.

— Все някога ще трябва да го направиш. Дори ако сега скъсаме, пак ще се наложи да се виждаш със семейството ми. Това е наложително, ако ще продължаваме да работим заедно и да бъдем приятели.