Патриша Корнуел - Хищникът

— Значи сега пък ми даваш ултиматум.

— Знаеш, че не е така.

Ускорих крачките си. Още първия път, когато се любих с него, бях направила живота си поне сто пъти по-сложен. Наистина би трябвало да съм по-разумна. На масите за аутопсия бях виждала не една глупачка, която бе решила да има връзка с женен мъж. Хората започваха да унижават и себе си, и другите. Психиката им ставаше лабилна и започваха да се съдят.

Минахме покрай „Тавърн он дъ грийн“ 6 6 Луксозен ресторант в Сентръл Парк. — Б.пр. . Загледах се в луксозната сграда „Дакота“, пред която преди години бе убит Джон Ленън. Станцията на метрото бе твърде близо до Чери Хил. Зачудих се, дали след като е напуснал парка, Голт може да е дошъл тук. Спрях и се втренчих в нея. В онази нощ, на осми декември, шофирах към къщи, прибирайки се от съда, когато чух по радиото, че Ленън бил застрелян от абсолютно непознат човек, който носел в себе си екземпляр от „Спасителят в ръжта“.

— Бентън — казах. — Ленън живееше тук.

— Да — потвърди той. — Беше убит точно до онзи вход там.

— Възможно ли е Голт да си е мислил за това?

Уесли замълча за момент.

— Не съм се сещал за това.

— Смяташ ли, че трябва да го обсъдим?

Той отново замълча и се загледа към избелените с пясък тухли на „Дакота“, оградата от ковано желязо и медните украси.

— Всъщност би трябвало да обмислим абсолютно всичко — каза той.

— Голт е бил тийнейджър, когато убиха Ленън. А доколкото си спомням от апартамента на Голт в Ричмънд, той предпочита класическа музика и джаз. Не помня да имаше албуми на Ленън или „Бийтълс“.

— Ако той се интересува от Ленън, надали е заради музиката — каза Уесли. — Голт просто би се вълнувал от толкова сензационно престъпление.

Продължихме напред.

— Няма достатъчно хора, които да задават въпросите, от чиито отговори се нуждаем — казах.

— Да, имаме нужда от цял полицейски участък, дори от цялото ФБР.

— Възможно ли е да проверим дали някой, отговарящ на описанието на Голт, не е бил виждан около „Дакота“? — попитах.

— По дяволите, той дори може да живее тук — горчиво каза Уесли. — Поне досега парите никога не са били един от проблемите му.

Зад ъгъла на природонаучния музей се виждаше покритият със сняг розов навес на ресторант, наречен „Скалета“, който за моя изненада беше осветен и шумен. Двойка, издокарана в кожени палта, зави и слезе надолу и се зачудих дали и ние не трябва да направим същото. Наистина чувствах глад, а и Уесли нямаше нужда да отслабва още повече.

— Съгласен ли си? — запитах го.

— Абсолютно. Скалета някой от роднините ти ли е? — пошегува се той.

— Струва ми се, не.

Стигнахме до вратата, където управителят ни предупреди, че ресторантът е затворен.

— Определено не изглежда така — казах, внезапно изморена и без желание да вървя повече.

— Но е, синьора — отвърна той.

Управителят беше нисък, плешив, облечен в смокинг с яркочервен пояс на кръста.

— Това е частен купон — добави той.

— Кой е Скалета? — запита Уесли.

— Защо искате да знаете?

— Това е интересно име и много прилича на моето — отговорих аз вместо Бентън.

— А как е вашето?

— Скарпета.

Управителят изгледа Уесли внимателно, после объркано погледна към мен.

— Да, разбира се. Но той не е с вас тази вечер?

Аз тъпо се втренчих в него.

— Кой не е с мен?

— Синьор Скарпета. Той беше поканен. Ужасно съжалявам, не знаех, че сте с него…

— Поканен на какво?

Нямах и най-бегла идея за какво става дума. Името ми беше много рядко срещано. Всъщност не бях чувала за друг Скарпета дори в Италия.

Управителят се поколеба.

— Не сте ли роднина на онзи Скарпета, който идва често тук?

— Какъв Скарпета? — попитах неловко.

— Един мъж. Напоследък идва доста често тук. Много добър клиент. Беше поканен на нашия коледен прием. Значи вие не сте негови гости?

— Разкажете ни нещо повече за него — помолих.

— Млад мъж. Харчи много пари — усмихна се управителят.

Почувствах как интересът на Уесли нараства. Той се обади:

— Можете ли да го опишете?

— Вътре има много хора. Утре отваряме в…

Уесли дискретно показа значката си. Мъжът я огледа съвсем спокойно.

— Разбира се — учтиво, но без никакъв страх каза той. — Ще ви намеря маса.

— Не, не — възпротиви се Уесли. — Няма нужда. Просто искаме да ви зададем няколко въпроса за този човек, който се е представил като Скарпета.

— Влезте — покани ни управителят. — Щом ще говорим, по-добре да седнем. А щом сме седнали, по-добре ще е да хапнете нещо. Казвам се Юджинио.