Патриша Корнуел - Хищникът

— Вие не купува компания — каза той и погледна любопитно към Спортния клуб.

— А вие не осъзнавате действителността — отвърнах.

Той пъхна брадичка под яката си и престана да ми обръща внимание.

Върнах се мълчаливо в стаята си. Уесли също не проговори. Поех си дъх дълбоко, но ръцете ми не спираха да треперят. Уесли отиде до барчето и сипа по едно уиски. После ме настани на леглото, сложи няколко възглавници зад мен, свали палтото си и зави краката ми с него.

Изгаси лампите и седна до мен. Започна да масажира нежно врата ми, докато аз гледах през прозореца. Снежното небе изглеждаше сиво и мокро, но не така унило, както когато валеше дъжд. Замислих се за разликата. Защо ли снегът изглеждаше толкова мек, докато дъждът падаше тежко и ти се струваше по-студен.

Спомних си хапещия студ и дъжда в Ричмънд на Коледа, когато полицаите откриха крехкото, голо тяло на Еди Хийт. Той беше облегнат на контейнер за боклук зад изоставена сграда със заковани по прозорците дъски. Не беше мъртъв, макар че никога вече нямаше да дойде в съзнание. Голт го бе отвлякъл от магазин за хранителни стоки, където майката на Еди го изпратила да купи готова супа.

Никога нямаше да забравя безутешността на онова мърляво място, където бе намерено момчето, нито пък неоправданата жестокост на Голт, оставил малката кесия със супата и шоколада, които Еди бе купил преди смъртта си. Тези зловещи подробности правеха смъртта толкова реална, че дори полицаят от област Хенрико заплака. Представих си раните на Еди и си спомних топлината на ръката му, когато го преглеждах в детското интензивно отделение, преди да го откачат от системите, поддържащи живота му.

— О, господи — промърморих в затъмнената стая. — О, господи, толкова съм изморена от всичко това.

Уесли не отговори. Беше станал от леглото и стоеше до прозореца с чаша в ръка.

— Толкова съм изморена от жестокостта. Писна ми от хора, които бият коне и убиват малки момчета и жени с рани по главите.

Уесли не се обърна, само каза:

— Коледа е. Би трябвало да се обадиш на семейството си.

— Прав си. Точно от това се нуждая, за да се развеселя.

Издухах си носа и се протегнах към телефона.

Никой не отговори в къщата на сестра ми в Маями. Изрових бележника от чантата си и се обадих в болницата, където от седмици лежеше майка ми. Сестрата от интензивното отделение ми съобщи, че Дороти е при майка ми и ще отиде да я повика.

— Ало?

— Весела Коледа — казах на единствената си сестра.

— Предполагам това е ирония, като се има предвид къде се намирам. В това място определено няма нищо весело, макар че ти няма как да знаеш, след като не си тук.

— Доста добре познавам интензивните отделения — казах. — Къде е Луси и как е?

— Навън е. Върши някаква работа заедно с приятелката си. Оставиха ме тук и ще се върнат след около час. После ще ходим на църковната служба. Е, не знам дали приятелката ще дойде, защото тя не е католичка.

— Приятелката на Луси си има име. Казва се Джанет и е много свястно момиче.

— Не възнамерявам да навлизам в това.

— Как е мама?

— Все същото.

— Все същото какво, Дороти? — запитах нетърпеливо и усетих, че започвам да се ядосвам.

— Днес се наложи доста да я поизсмучат. Не знам какъв точно е проблемът, но не можеш да си представиш какво е да я гледаш как се опитва да се изкашля и не може да издаде и звук, заради онази ужасна тръба в носа й. Успя да изкара само пет минути без вентилатор днес.

— Знае ли кой ден е?

— О, да — злобно отговори Дороти. — Да, наистина. Наредих й малка елха на нощното шкафче. Тя много плака.

Усетих тъпа болка в гърдите си.

— Кога ще пристигнеш тук? — продължи сестра ми.

— Не знам. В момента не мога да напусна Ню Йорк.

— Кей, замисляла ли си се някога, че прекарваш по-голямата част от живота си, тревожейки се за умрели хора? — остро запита тя. — Струва ми се, че отношенията ти с мъртвите…

— Дороти, кажи на мама, че я обичам и съм се обаждала. Кажи на Луси и Джанет, че ще опитам да им се обадя по-късно тази вечер или утре.

Затворих.

Уесли все още стоеше до прозореца с гръб към мен. Той беше съвсем наясно с проблемите, които имах със семейството си.

— Съжалявам — мило каза той.

— Тя щеше да се държи така, дори и да бях там.

— Знам. Но важното е, че ти би трябвало да си там, а аз да съм си у дома.

Когато Уесли заговореше за дома си, се чувствах неудобно, защото неговият дом и моят бяха толкова различни. Замислих се отново за случая. Затворих очи и си представих жената, която приличаше на манекен без перука и дрехи. Спомних си ужасните й рани.