Патриша Корнуел - Хищникът

Точно от това се страхувах и аз.

— Ами сметките ти? — попита той. — Не си ли забелязвала странни сметки през последните няколко месеца?

— Не — отговорих. — Въобще не си спомням да е имало някакви сметки през октомври или ноември. — Замислих се за момент, после казах: — Трябва ли да анулирам картата, или ще я използваме, за да го проследим?

— Проследяването чрез картата може да се окаже проблематично.

— Заради парите.

Уесли се поколеба.

— Ще видя какво може да се направи.

Юджинио се завърна със спагетите ни. Съобщи ни, че се опитвал да си спомни още нещо.

— Мисля, че за последен път беше тук миналия четвъртък — каза той, като преброи пръстите си. — Преди четири дни. Хм, нека да си помисля. Единият път си поръча funghi е carciofi и обикновени cappellini. Без сос. Само малко масло. Поканихме го на приема. Всяка година го правим, за да покажем благодарността си към приятелите и специалните клиенти.

— Пушеше ли? — запита Уесли.

— Да, пушеше.

— Помните ли какво?

— Да, кафяви цигари. „Нат Шърман“.

— А пиенето?

— Обичаше скъп скоч и хубаво вино. Само дето беше — навири нос Юджинио — голям сноб. Мислеше си, че само французите могат да правят вино — засмя се той. — Затова обикновено си поръчваше Chateau Carbonnieux или Chateau Olivier, а реколтата не може да е по-ранна от 1989 година.

— Само бяло вино ли пиеше? — попитах.

— Да, никакво червено. Не докосваше червено. Изпратих му една чаша за сметка на заведението, а той ми я върна.

Юджинио и Уесли си размениха визитните картички и още малко информация, после управителят насочи вниманието си към приема, който вече се вихреше с пълна сила.

— Кей — каза Уесли. — Можеш ли да се сетиш за някакво друго обяснение на това, което току-що чухме?

— Не — отговорих. — Описанието на този човек отговаря на Голт. Всичко звучи съвсем типично за него. Защо ми причинява това? — запитах, като усетих как страхът ми се превръща в гняв.

Уесли ме погледна сериозно.

— Мисли! Имало ли е нещо друго напоследък, за което би трябвало да ми разкажеш? Странни обаждания по телефона, странна поща, някой да мълчи и да ти затваря телефона?

— Не са ми затваряли, не е имало и необичайни обаждания. Имаше някои странни писма, но това е нормално в моята работа.

— И нищо друго? А алармата ти? Да е изпищявала по-често от обикновено?

Бавно поклатих глава.

— Изсвири няколко пъти този месец, но нямаше и следа от нещо необичайно. А и наистина не мисля, че Голт си е прекарвал времето в Ричмънд.

— Трябва да си изключително внимателна — каза Уесли почти раздразнено, като че ли досега не се бях държала така.

— Винаги внимавам — отговорих.

На следващия ден всичко в града вече работеше. Заведох Марино на обяд в „Тату“, защото смятах, че и двамата се нуждаем от ободряваща атмосфера, преди да отидем до Бруклин, за да се срещнем с Франсис Пен.

Млад мъж свиреше на арфа, повечето маси бяха заети от привлекателни, добре облечени мъже и жени, които вероятно знаеха твърде малко за живота извън издателските къщи и бизнеса в небостъргачите, поглъщащ дните им.

Озадачих се от внезапното усещане за отчуждение. Чувствах се самотна, докато наблюдавах над масата евтината вратовръзка на Марино, зеленото сако от рипсено кадифе и петната от никотин по широките му, набраздени нокти. Въпреки че се радвах на компанията му, не можех да споделя мислите си с него. Нямаше да ме разбере.

— Струва ми се, че чаша вино с обеда няма да ти се отрази зле, док — каза Марино, като ме изгледа внимателно. — Давай спокойно. Аз ще шофирам.

— Не, няма да шофираш. Ще вземем такси.

— Важното е, че ти няма да караш. Затова, отпусни се и давай по-спокойно.

— Това, което наистина искаш да кажеш, е, че ти би пийнал чаша вино.

— Надявам се, нямаш нищо против — отвърна той, когато сервитьорката се появи. — Сервирате ли чаша от нещо, което заслужава да се пие? — обърна се той към нея.

Келнерката се постара да не изглежда обидена, докато съобщаваше на Марино впечатляващия брой различни видове вина, който го остави с объркан поглед. Предложих му да опита каберне „Беринджър“, за което знаех, че е добро. После той поръча супа от леща и спагети „Болонезе“.

— Онази умряла дама направо ме подлудява — съобщи Марино, след като келнерката се отдалечи.

Наведох се над масата по-близо към него, и го накарах да сниши гласа си. Той също се наведе и добави:

— Има причина да избере точно нея.

— Вероятно я е избрал просто защото му е била подръка — казах леко раздразнена. — Жертвите му не представляват нищо за него.