Патриша Корнуел - Хищникът

Загледах се в близките отпечатъци. Тя беше носила обувки девети или десети номер.

— Надявам се, че ще направят отливки и на нейните обувки — казах.

Полицаят на име Мосберг използваше тънка бояджийска четка, за да разпредели равномерно алгината във всяка част от отпечатъка. Отново заваля, малки, тежки снежинки, които като че ли жилеха.

— Няма да правят отливки на нейните — каза Марино. — Ще ги снимат, и толкова, защото тя няма да застане на свидетелското място никога, поне не в този свят.

Бях свикнала със свидетели, които не проговарят на никой друг, освен на мен.

— Бих искала да получа отливка от отпечатъка й — казах. — Трябва да я идентифицираме. Обувките й могат да помогнат.

Марино се приближи към Мосберг и колегите му и ги заговори. От време на време всички поглеждаха към мен.

Уесли вдигна поглед към мрачното небе.

— Господи — каза той. — Надявам се да спре.

Снегът валеше още по-яростно, докато Франсис Пен ни караше към Спортния клуб на Сентръл Парк Саут. Никой не можеше да направи нищо повече, преди да изгрее слънцето, и аз се страхувах, че дотогава следите на Голт ще бъдат засипани.

Началник Пен тъжно шофираше по улиците, които изглеждаха пусти за този град. Беше почти два през нощта. Никой от полицаите й не я придружаваше. Ние двете седяхме отпред, Марино и Уесли отзад.

— Искам честно да ви кажа, че аз също не обичам разследвания, в които са намесени много служби — казах й.

— Значи имате богат опит с тях, доктор Скарпета. Всеки, преминал през това, не го харесва.

— Да, досадна работа — допълни Марино.

Уесли, както почти винаги, само слушаше.

— Какво да очакваме? — запитах.

Държах се колкото се може по-дипломатично, но тя знаеше за какво говоря.

— Официално случаят ще се разследва от полицията на Ню Йорк, но всъщност моите хора ще се ровят навън, ще работят извънредно и ще вършат кучешката работа. Винаги е така, когато си делим случай, от който се интересуват медиите.

— Първата ми служба беше в полицията на Ню Йорк — каза Марино.

Франсис Пен го изгледа в огледалото за обратно виждане.

— Напуснах онази свинщина просто защото така исках — добави той с обичайната си дипломатичност.

— Познавате ли все още някого? — запита тя.

— Повечето от момчетата, с които започнах, вероятно вече са се пенсионирали, оттеглили поради болест или са били повишени и са дебели и вързани с вериги за бюрата си.

Зачудих се дали Марино не мисли, че колегите му могат да кажат същото за него.

Тогава се намеси Уесли:

— Може да не е лоша идея да видиш кой все още е там, Пийт. Имам предвид приятелите.

— Добре, но не се надявай на много.

— Не искаме тук да възникне някакъв проблем.

— Няма начин напълно да се избегне — каза Марино. — Ченгетата ще се боричкат заради този случай и ще си крият информацията. Всеки иска да бъде герой.

— Не бива да го позволим — продължи Уесли, без ни най-малко да промени тона си.

— Да, не бива — съгласих се.

— Идвайте при мен винаги, когато пожелаете — каза Франсис Пен любезно. — Ще направя всичко възможно, за да ви помогна.

— Ако ви позволят — каза Марино.

В транспортната полиция имаше три отдела. Нейният беше „Развитие и подкрепа“. Тя отговаряше за образованието, обучението и анализа на престъпленията. Децентрализираните детективи от отдела попадаха под командата на отдел „Активни действия“ и следователно не й бяха пряко подчинени.

— Аз отговарям за компютрите и както знаете, нашият отдел има една от най-сложните компютърни системи в Съединените щати. Тъкмо поради директната ни връзка с КАИН имах възможност да уведомя Куантико толкова бързо. Аз участвам в това разследване. Не се тревожете — спокойно каза Франсис Пен.

— Кажете ми нещо повече за ползата от КАИН в този случай — помоли Уесли.

— Още щом научих подробностите за това убийство, веднага си помислих, че тук има нещо познато. Вкарах всичко, което знаехме, в терминала на ПЗЖП и уцелих. Обадих ви се буквално в същия миг, когато КАИН сигнализираше на мен.

— Бяхте ли чували за Голт? — запита Уесли.

— Е, не мога да кажа, че добре познавам почерка му.

— Вече го познавате — отбеляза Уесли.

Началник Пен спря пред Спортния клуб и отключи вратите.

— Да — мрачно потвърди тя. — Вече го познавам.

Регистрирахме се на администрацията, която бе почти напълно опустяла, и Марино се отправи бързо към асансьора. Не ни изчака и знаех защо. Искаше да се обади на Моли, в която все още бе страхотно влюбен, и въобще не го интересуваше какво възнамеряваме да правим ние с Уесли.