Патриша Корнуел - Хищникът

— Тя трябва да изпрати парите — съгласих се. — На всяка цена трябва да го направи. А това е трудна работа.

— Да, става дума за сина й — потвърди Уесли.

— После какво ще стане? — запитах.

— Уредили сме парадът да започне в два. В миналото парите са били изпращани горе-долу по това време. ЕСЗ ще бъдат навън, някои от тях дори ще участват в парада. Ще има и други агенти и цивилни полицаи. Те ще се разположат най-вече в метрото и в районите, където има аварийни изходи.

— Ами аптеката? — попитах.

Уесли замълча за момент, после отговори:

— Естествено, и там ще имаме няколко човека. Но не искаме да арестуваме Голт вътре или някъде наблизо. Може да започне да стреля. Ако трябва да има смъртен случай, надявам се да е само един, и то Голт да е потърпевшият.

— Единственото ми желание е аз да съм късметлията, който да го гръмне — каза Марино. — След това мога и да се пенсионирам.

— На всяка цена трябва да го вкараме под земята — повтори Уесли сериозно. — Не знаем с какво оръжие разполага в момента или колко човека може да убие с карате. Не знаем прекалено много неща. Но според мен той прекалява с кокаина и деградира все по-бързо. Не се страхува от нищо и затова е толкова опасен.

— Къде отиваме? — попитах.

Наблюдавах унилите сгради, покрай които минавахме. Дъждът ги правеше да изглеждат още по-грозни. Не беше хубав ден за парад.

— Пен е установила команден пост на улица „Блийкър“, което е близо до аптеката на „Хюстън“, но същевременно е на безопасно разстояние — отговори Уесли. — Екипът й се е занимавал с това цяла нощ, внасяли компютърно оборудване и т.н. Луси е с тях.

— И това е в станцията на метрото?

Полицаят, който шофираше, ми отговори:

— Да, госпожо. Това е малка станция, която работи само през седмицата. През уикендите влаковете не спират тук, затова ще бъде тихо. Транспортната полиция има тук мини участък, който покрива „Бауъри“.

Той паркира пред стълбите, които водеха надолу към станцията. Тротоарите бяха изпълнени с хора, носещи чадъри или държащи вестници над главите си.

— Слезте долу и ще видите дървена врата вляво от турникетите. Точно до гишето за информация — каза полицаят и заговори в радиостанцията си: — Екип едно-единайсет.

— Едно-единайсет слуша — обади се диспечерът.

— Уведоми екип три.

Диспечерът се свърза и познах гласа на Франсис Пен. Тя знаеше, че сме пристигнали. Уесли, Марино и аз заслизахме внимателно по хлъзгавите стъпала. Дъждът заваля още по-силно. Постланият с плочки под вътре бе мокър и мръсен, но наоколо нямаше никой. Тревогата ми нарасна.

Минахме покрай гишето за информация и Уесли почука по дървената врата. Тя се отвори и детектив Майер, с когото се бях запознала в моргата след смъртта на Давила, ни въведе в малката стая, превърната в контролна зала. На дълга маса бяха наредени телевизионни монитори, а племенницата ми седеше до помощна масичка, оборудвана с телефони, компютри и радиотехника.

Франсис Пен, облечена с тъмен униформен пуловер и панталон, също като подчинените си, се приближи до мен и топло стисна ръката ми.

— Кей, толкова се радвам, че си тук — каза тя.

Беше изпълнена с нервна енергия.

Луси бе погълната от четирите монитора, всеки от които показваше различна част от подземната система.

Уесли се обърна към началник Пен:

— Трябва да отида до офиса. Марино ще е навън с вашите хора, както вече решихме.

Тя кимна.

— Ще оставим доктор Скарпета тук.

— Много добре.

— Как точно ще действаме нататък? — запитах.

— Ще затворим станцията на Второ авеню, която се намира точно при аптеката — отговори началник Пен. — Ще блокираме изхода с пътни маркери и дървени прегради. Не можем да рискуваме сблъсък там, където има цивилни. Очакваме го да дойде през тунела, откъм северната част, или да си тръгне по този начин. По-вероятно е да бъде привлечен от Второ авеню, ако там е затворено. — Тя спря и погледна към Луси. — По-ясно ще ти стане, когато племенницата ти го покаже на екрана.

— Значи се надявате да го пипнете някъде в тази станция — казах.

— Така се надяваме — потвърди Уесли. — Ще имаме хора там в тъмнината. ЕСЗ ще са навсякъде наоколо. Важното е да го заловим далеч от хората.

— Разбира се — съгласих се.

Майер ни наблюдаваше внимателно.

— Как разбрахте, че жената от парка е сестра му? — запита той, като ме гледаше право в очите.

Разказах му набързо, после добавих:

— Ще направим ДНК тест, за да потвърдим това.