Патриша Корнуел - Хищникът

— Нямам началник.

— Госпожо, трябва да имате началник.

— Губернаторът на Вирджиния.

— Ще трябва да видя шофьорската ви книжка.

— Не и докато не ми кажете в какво ме обвинявате.

— Шофирахте с превишена скорост в ограничена зона. И се опитахте да избягате.

— Всички ли, които се опитват да избягат, отиват право към будката на охраната на ФБР?

— Трябва да видя шофьорската ви книжка.

— Позволете ми да ви попитам, редник — казах, — защо смятате, че не спрях на онзи забравен от бога път посред нощ?

— Наистина не знам, госпожо.

— Немаркирани коли рядко спират нарушители на правилника за движение, но психопатите често го правят.

Ярките сини светлини играеха по отчайващо младото лице. Той вероятно дори не знаеше какво е това психопат.

— Никога няма да спра за немаркирания ви шевролет, дори ако ние с вас повтаряме този инцидент до края на живота си. Разбирате ли?

Откъм академията с висока скорост се приближи някаква кола и спря от другата страна на будката.

— Извадихте пистолета си и го насочихте към мен — казах възмутено. — Насочихте проклет деветмилиметров пищов срещу мен. Никой в армията ли не ви е обяснил значението на „ненужна сила“?

— Кей?

Бентън Уесли пристъпи към мен, огрян от лампите на колата.

Осъзнах, че сигурно часовоят му се е обадил, но не разбирах защо Уесли е тук по това време на нощта. Не е възможно да е дошъл от дома си. Той живееше почти във Фредериксбърг.

— Добър вечер — каза той строго на военния полицай.

Те се отдръпнаха встрани и не можех да чуя какво си говорят. Младежът се върна до малката си кола. Сините лампи угаснаха и той подкара напред.

— Благодаря — каза Уесли на часовоя, после се обърна към мен. — Хайде, последвай ме.

Той потегли към резервираните места зад „Джеферсън“, вместо към паркинга, който обикновено използвах. Там нямаше друга кола, освен голям пикап. Познах, че е пикапът на Марино. Излязох от колата.

— Какво става? — попитах.

Дъхът ми приличаше на малко бяло облаче от студа.

— Марино е тук — отвърна той, без да обясни защо.

Уесли беше облечен в тъмен пуловер и панталон. Усетих, че има нещо нередно.

— Къде е Луси? — запитах бързо.

Той не отговори, а вкара картата си в електронната ключалка и отвори задната врата.

— Ние с теб трябва да си поговорим.

— Не. — Знаех какво имаше предвид. — Прекалено съм разтревожена.

— Кей, аз не съм твой враг.

— Понякога изглеждаш като такъв.

Вървяхме бързо и не си дадохме труда да чакаме асансьора.

— Съжалявам — каза той. — Обичам те и не знам какво да правя.

— Знам. — Бях ужасно разстроена. — И аз не знам какво да правя. Все чакам някой да ми каже. Но не искам това, Бентън. Искам това, което имахме преди, а в същото време не го искам.

Помълчахме известно време.

— Луси постигна успех с КАИН — каза той най-после. — Повикахме ЕСЗ.

— Значи тя е тук — казах успокоена.

— В Ню Йорк е. А ние сме на път натам. — Той погледна часовника си.

— Не разбирам — казах, заслушана в шума от краката ни по стълбите.

Вървяхме бързо по дългия коридор, където антитерористите прекарваха времето си, когато не бяха в чужбина, заети с освобождаването на заложници от окупирани сгради или отвлечени самолети.

— Не разбирам защо Луси е в Ню Йорк — казах нервно. — Защо трябва да е там?

Влязохме в кабинета му, където Марино клечеше над малката си раница. Беше разкопчана, а до нея на пода лежаха несесер и три пълнителя за пистолета му. Марино очевидно търсеше и нещо друго и вдигна поглед към мен.

— Можеш ли да повярваш? Забравих си бръснача — обърна се той към Уесли.

— В Ню Йорк продават такива — успокои го Уесли с мрачна усмивка.

— Бях в Южна Каролина — казах. — Говорих със семейство Голт.

Марино спря да рови и се вторачи в мен.

Уесли седна зад бюрото си.

— Надявам се, че не знаят къде е отседнал синът им — каза той.

— Мисля, че нямат представа — отвърнах и го изгледах любопитно.

— Добре, това може и да няма значение — каза той, като разтри очите си. — Просто не ми се иска някой да го предупреди.

— Луси го е задържала достатъчно дълго с КАИН, за да можете да проследите обаждането му — предположих.

Марино се надигна и седна на стол.

— Мръсникът си има къщичка точно до Сентръл Парк — съобщи ми той.

— Къде? — запитах.

— „Дакота“.

Спомних си Бъдни вечер, когато стояхме до фонтана в Чери Хил. Голт сигурно ни е наблюдавал. Можел е да види полицейските светлини от стаята си.