Патриша Корнуел - Хищникът

— Знаете ли, че той използва телефонната ви карта?

Господин Голт се изправи и изтърси пепелта от цигарата си.

— Не е възможно.

— Жена ви ли плаща сметките?

— Да.

— Ясно — казах.

Той хвърли цигарата си в калта и един рак тръгна към нея.

— Джейн е мъртва, нали? — запита той. — Вие сте съдебен лекар и точно за това сте тук, нали?

— Да, господин Голт. Ужасно съжалявам.

— Усетих го, още когато ми съобщихте коя сте. Малкото ми момиченце е онази жена, която казват, че Темпъл е убил в Сентръл Парк.

— Затова съм тук — казах. — Но се нуждая от помощта ви, за да докажа, че това е дъщеря ви.

Той ме погледна в очите. Усетих известно облекчение. Пейтън Голт се стегна и почувствах гордостта му.

— Госпожо, не искам тя да е погребана в някакъв скапан просешки гроб. Искам да е тук, при мен и Рейчъл. Джейн вече може да живее с нас, тъй като е прекалено късно Темпъл да я нарани.

Тръгнахме по кея.

— Ще направя всичко възможно това да стане — казах, надвиквайки вятъра, който люлееше тревата и рошеше косите ни. — Всичко, от което се нуждая, е проба от кръвта ви.

Преди да влезем в дома му, господин Голт ме предупреди, че жена му не се справя много добре с общуването с хора. Той ми обясни, колкото се може по-деликатно, че Рейчъл Голт никога не е успявала да се изправи срещу истината за безнадеждната съдба на децата си.

— Не че ще получи припадък — меко ми обясни той, докато се качвахме по стълбите. — Но просто няма да го приеме, ако разбирате какво искам да кажа.

— Вероятно предпочитате да видите снимките тук — предложих.

— Снимките, на които е Джейн? — изморено запита той.

— Да, нейните, а и снимки с отпечатъци.

— Отпечатъци? — учуди се той и прокара мазолестите си пръсти през косата си.

— Помните ли дали тя е притежавала чифт войнишки ботуши? — попитах.

— Не — бавно поклати глава той. — Но Лутър имаше доста подобни неща.

— Знаете ли кой номер е носил брат ви?

— Кракът му беше доста по-малък от моя. Предполагам, че е носил седем и половина или осем.

— А дали може някога да е дал чифт от ботушите си на Темпъл?

— Ъъ — кратко изсумтя той. — Единствената възможност Лутър да даде ботуши на това момче, е само ако те са били на краката на Лутър и с тях е ритал задника на Темпъл.

— Ботушите може да са принадлежали на Джейн.

— О, разбира се. Тя и Лутър вероятно са носели един и същи номер. Джейн беше едро момиче. Всъщност беше почти колкото Темпъл. Винаги съм подозирал, че това е част от проблема му.

Господин Голт би стоял на силния вятър и говорил цял ден. Просто не искаше да отворя куфарчето си, защото знаеше какво ще види вътре.

— Не е необходимо да се занимаваме с това. Не е нужно да гледате нищо — казах. — Можем да използваме ДНК тест.

— Ако не ви затруднява — каза той с навлажнени очи и се протегна към вратата. — Май ще е по-добре да съобщя на Рейчъл.

Антрето на къщата беше боядисано в бяло с тънка рамка от бледосиво. Стар месингов полилей висеше от високия таван, а елегантна вита стълба водеше към втория етаж. Във всекидневната имаше английски антики, ориенталски килими и великолепни маслени портрети от далечното минало. Рейчъл Голт седеше на твърдо канапе с ръкоделие в скута си. През вратата на трапезарията видях, че бродерии покриват всички столове вътре.

— Рейчъл? — каза господин Голт и застана пред нея като свенлив ерген с шапка в ръка. — Имаме гости.

Тя извади иглата.

— О, колко мило — усмихна се тя и остави ръкоделието си.

Очевидно в миналото Рейчъл Голт е била истинска красавица със светла коса, кожа и очи. Бях запленена от мисълта, че Темпъл и Джейн бяха наследили външния си вид от майка си и чичо си, но реших да отдам това на закона за доминацията на Мендел или на статистиката му за генетичния шанс.

Господин Голт седна на канапето и ми предложи стол с висока облегалка.

— Как е времето навън? — запита госпожа Голт с тънката усмивка на сина си и хипнотизиращата мелодичност на дълбокия южняшки говор. — Чудя се дали са останали някакви скариди. — Тя погледна право в очите ми. — Знаете ли, не чух името ви. Пейтън, хайде да не се показваме невъзпитани. Представи ме на новата си приятелка.

— Рейчъл — отново опита господин Голт, — тя е лекарка от Вирджиния.

— О? — възкликна тя и взе ръкоделието си.

— По-точно казано, е съдебен лекар — поясни той и погледна жена си. — Скъпа, Джейн е мъртва.

Госпожа Голт възобнови ръкоделието си с пъргави движения.