Патриша Корнуел - Хищникът

— Колко често изпращахте пари? — запитах отново.

Тя завърза конеца на възел и се огледа наоколо, като че ли бе загубила нещо.

— Госпожо Голт, няма да напусна дома ви, докато не ми отговорите на въпроса, или не ме изхвърлите.

— След като Лутър умря, нямаше кой да се грижи за Джейн, а тя не искаше да си дойде тук. Не искаше да бъде и в някой от онези домове. Затова, когато отиваше някъде, ми съобщаваше, а аз й помагах, доколкото мога.

— Никога не си ми казвала — съкрушено отбеляза мъжът й.

— Откога Джейн е в Ню Йорк?

— От първи декември. Изпращах й по малко пари от време на време. Веднъж петдесет долара, друг път сто. Последните изпратих миналата събота. Затова знам, че тя е добре. Минала е теста. Значи е стояла пред пощенските служители.

Зачудих се откога ли Голт прибираше парите на нещастната си сестра. Мразех го и го презирах със страст, която дори ме плашеше.

— Не й харесало във Филаделфия — продължи госпожа Голт, като заговори по-бързо. — Тя беше там, преди да отиде в Ню Йорк. Някакъв град на братската любов или нещо такова. Някой откраднал флейтата й. Грабнал я направо от ръцете й.

— Тенекиената свирка ли? — запитах.

— Саксофонът й. Знаете ли, баща ми свиреше на цигулка.

Ние с господин Голт се вторачихме в нея.

— Сигурно са откраднали саксофона й. Господи, не знам всички места, където е била. Скъпи? Помниш ли как Джейн дойде тук за рождения си ден и отиде на разходка между пекановите дървета с кучето?

— Това беше в Олбъни. Вече не се намираме там.

Рейчъл Голт затвори очи.

— Тя беше на двайсет пет и още никой не я беше целувал. — Тя леко се засмя. — Спомням си как свиреше на пианото и пееше „Честит рожден ден“. После Темпъл я заведе до конюшнята. Тя ходеше навсякъде с него. Никога не разбирах защо, но Темпъл може да бъде много очарователен.

През миглите й се процеди сълза.

— Тя излезе да поязди онзи проклет кон и повече не се върна — изхлипа тя. — О, Пейтън, оттогава не съм виждала малкото си момиченце.

Той отвърна с треперещ глас:

— Темпъл я е убил, Рейчъл. Това не може да продължава вечно.

Потеглих обратно към Хилтън Хед и се качих на ранния вечерен полет до Шарлът. Оттам излетях за Ричмънд и си прибрах колата. Не се върнах у дома. Изпитвах чувство за неотложност, което сякаш палеше огън под мен. Не можах да се свържа с Уесли в Куантико, а Луси не отговори на нито едно от обажданията ми.

Беше почти девет часа, когато минах покрай черните артилерийски стрелбища и бараките. От двете страни на пътя дърветата хвърляха гъсти сенки. Бях нервна и изморена, но се оглеждах за знаци и пресичащи сърни. В огледалото ми за обратно виждане проблеснаха сини светлини. Не можех да определя каква е колата, но знаех, че не е патрулна, тъй като те имаха повече лампи отгоре.

Продължих да шофирам. Спомних си случаи, в които сами жени бяха спирали, защото мислели, че зад тях има ченгета. Хиляди пъти в миналото бях предупреждавала Луси никога да не спира заради немаркирана кола, особено нощем. Колата почти ме удари, но не спрях, докато не стигнах будката на охраната на академията.

Немаркираната кола спря зад мен и след секунда военен полицай в униформа застана до вратата ми с изваден пистолет. Сърцето ми като че ли спря.

— Излезте и вдигнете ръце във въздуха! — нареди той.

Седях, без да помръдвам.

Той отстъпи назад и осъзнах, че дежурният от охраната говори с него. После дежурният излезе от будката си и военният полицай почука по стъклото ми. Свалих прозореца, а военният отпусна пистолета си, без да сваля поглед от мен. Не изглеждаше и ден по-възрастен от деветнадесет.

— Ще трябва да излезете от колата, госпожо. — Военният беше враждебно настроен, тъй като се бе изложил.

— Ще изляза, ако приберете оръжието си и се махнете от пътя ми — казах, докато часовоят от академията отстъпваше назад. — Имам пистолет между предните седалки. Казвам ви, за да не се стреснете после.

— Вие от отдела за борба с наркотиците ли сте? — запита той, като огледа мерцедеса ми.

Над устните му имаше нещо като мустаци, които приличаха на сивкаво петно. Кръвта ми закипя. Знаех, че ще се прави на мъж, тъй като дежурният го наблюдаваше.

Излязох от колата. Сините светлини от сигналните лампи пулсираха по лицата ни.

— Дали съм от отдела за борба с наркотиците?

— Да.

— Не.

— От ФБР ли сте?

— Не.

Той се обърка още повече.

— Тогава каква сте, госпожо?

— Съдебен лекар.

— Кой е началникът ви?