Патриша Корнуел - Стръв за алигатори

Чудеше се колко ли се бе променило мястото, откакто бе ходил там за последен път. В тъмнината беше трудно да се определи дали бе добре поддържано. Хвърли камък близо до храсталака отпред, за да провери дали светлинните сензори се задействат при движение. Опита отново, но не се включи нито един прожектор. Ако някое устройство все още работеше и той го задействаше тази сутрин, светлината нямаше да се забележи, независимо че небето бе обвито в сива мъгла. Плантацията беше оборудвана със сложна система от камери.

На алеята имаше един нов бял „Мерцедес 500 АМС“ и по-стар модел бяло „Волво“. Мерцедесът не беше тук предната нощ. Бентън не знаеше кой е собственикът му, нито имаше време и средства да проследи луизианския регистрационен номер. Волвото принадлежеше на Евелин Гидон или поне така беше преди шест години. Благодарен на тъмното си облекло, Бентън замръзна зад едно дебело капещо дърво, когато входната врата на къщата се отвори. Той приклекна и напълно изчезна на около петнайсетина метра вляво от предните стъпала.

Отвътре излезе федералният прокурор Уелдън Уин, говореше гръмогласно както обикновено и беше по-дебел от последния път, когато Бентън го бе виждал. Присъствието на Уелдън Уин не влизаше в плановете, но определено бе жокер. То недвусмислено намекваше, че Жан-Батист Шандон е потърсил или ще потърси убежище в семейната крепост в Батън Руж. Плантацията — център на невероятна корупция, която се бе изплъзвала от подозрение в продължение на десетилетия благодарение на това, че хората, свързани с нея, бяха или напълно лоялни, или мъртви.

Бентън, например, бе мъртъв.

Той наблюдаваше как федералният прокурор на Батън Руж тръгна по покритата с плочки пътека към стара каменна постройка с тъмна готическа врата, която водеше надолу към винарската изба — вековната пещера от виещи се почти половин миля тунели, издълбани навремето от робите. Уин отключи вратата, влезе вътре и я затвори след себе си. Бентън бързо се придвижи приведен, вече вир-вода от дъжда, като се криеше зад чимширите и шареше с поглед между винарската изба и къщата. Следващият му ход беше най-рискованият. Изправи се и тръгна с небрежна походка, обърнат с гръб към къщата.

Ако някой погледнеше през прозореца, човекът с черни дрехи щеше да мине за приятел на фамилията Шандон.

Вратата бе от масивно дъбово дърво и зад нея се долавяха приглушени гласове.

Скарпета не можеше да пропъди Албърт Дард от мислите си. Представяше си белезите по малкото му тяло и беше съвсем наясно, че самонараняването е пристрастяване и ако продължаваше да го прави, бе много вероятно да го изпращат отново и отново в психиатрични клиники, докато не станеше толкова психичноболен, колкото пациентите, чиито диагнози оправдаваха въдворяването им в лечебни заведения.

Албърт Дард не се нуждаеше от лечение. Нуждаеше се от помощ. Нужно му бе някой поне да направи опит да разбере защо безпокойството му се е повишило толкова рязко преди година, че се е затворил в себе си, потиснал е чувствата и може би спомените си до такава крайност, че изпитваше нужда да си причинява болка, за да си върне усещането за самоконтрол, за да потвърди собственото си съществуване. Скарпета си припомни състоянието му в самолета, когато бе почти изключил външния свят, докато играеше с картите, пълни с насилие и брадви. Представи си мъката му при мисълта, че никой няма да дойде да го посрещне, мъката от изоставянето, която не беше отскоро.

Обземаше я все по-силен гняв към онези, които би трябвало да се грижат за него, и се уплаши още повече за безопасността му.

Докато ровеше из бележника си и пиеше кафе в гостната на д-р Лание, откри телефонния номер на лелята, която не бе възнамерявала да го посрещне, а вместо това се бе погрижила Скарпета да го отведе у дома. Вече нямаше значение какви конспирации е преследвала г-жа Гидон. Можеше да е било просто примамка, за да доведе Скарпета в онази къща и да разбере какво знае за смъртта на Шарлот Дард. Навярно г-жа Гидон бе доволна, че Скарпета не знае нищо повече за смъртта й от останалите.

Тя набра номера и се стресна, когато чу гласа на Албърт по телефона.

— Обажда се жената, която седя до теб в самолета — каза му тя.

— Здрасти! — поздрави той изненадан и много зарадван. — Как така се сети да ми се обадиш? Леля ми каза, че няма да се обадиш.

— Къде е тя?

— Не знам. Излезе някъде.

— С колата ли тръгна?

— Не.

— Мислех си за теб, Албърт. Все още съм в града, но скоро ще си заминавам и се чудех дали мога да мина да те видя.