Патриша Корнуел - Стръв за алигатори

— Ник? — попита Луси. — Чуваш ли ме?

— Да — отвърна гласът й.

— Разпознаваш ли нещо под нас?

Луси намали скоростта до шестдесет възела. Ако намалеше още, щеше да увисне във въздуха, но предпочиташе да не го прави при тази лоша видимост.

— Можеш ли да се върнеш малко назад, за да открием река Блайнд? — попита Ник. — Лиманът Дъч се простира от нея към края на езерото.

— В коя посока? — Луси бавно завъртя хеликоптера, не беше ентусиазирана от мисълта за връщане към сушата на тази височина. Благодарна бе, че вчера прояви педантичност при отбелязването на местонахождението на всички препятствия.

Ник направи пауза, след което гласът й отново прозвуча:

— Виж, ако следваш реката в посока към езерото, лиманът Дъч се пада на три часа — обясни тя.

Луси отново полетя над водата.

— Това е — потвърди Ник. — Ето я реката. Виж как извива наляво. Е, ще се вижда по-добре от по-високо.

— Забрави — отбеляза Руди.

— Мисля, че… да! — Ник бе наелектризирана. — Ето го. Ето го тесния ръкав. Погледни вдясно. Лиманът Дъч. Рибарската колиба на татко е на по-малко от миля вляво.

Нервите бяха опънати докрай. Руди измъкна пистолета от кобура на раменете си. Луси пое дълбоко въздух, по-напрегната и обезпокоена, отколкото показваше, докато се спускаше до височина тридесет метра над тесен лиман, обрасъл с гъсти кипариси, който изглеждаше зловещо в мъглата.

— При тази височина вече могат да ни чуят — каза тя спокойно, докато обмисляше ситуацията, която по нейна преценка неочаквано ставаше изключително опасна.

Изведнъж пред погледа им изникна порутена колиба. Видяха бяла моторница, завързана за изкривен пилон, която изобщо не се връзваше с обстановката.

Луси се сниши над бараката.

— Сигурна ли си? — Не бе в състояние да контролира покачването на адреналина и това пролича по гласа й.

— Да! Познах покрива! Татко използваше боядисани със синя боя метални плоскости. Все още личат някои сини части! Същата веранда и вратата с мрежата срещу комари!

Луси се спусна на петнадесет метра височина и закръжи над мястото. Обърна се към Руди, чийто прозорец бе точно над моторницата.

— Стреляй в нея! — изкрещя му тя.

Руди свали прозореца и изстреля светкавично седемнадесет куршума в дъното на моторницата, при което вратата на колибата се отвори широко и навън изскочи Бев Кифин с пушка в ръце. Луси натисна лоста, за да увеличи скоростта.

— Спускаме се, но си стойте по местата!

Руди вече бе тикнал втори пълнител в пистолета. Въпреки че задните места бяха точно над резервоара, Луси не се притесняваше. Горивото „Джет А“ не беше толкова леснозапалимо, колкото бензина и най-голямата беля, която патроните от пушката можеха да причинят, бе да предизвикат изтичането му.

Руди подготви въздушните възглавници.

Пушката бе пневматична. Бев изстреля седем куршума един след друг. Изстрелите строшиха стъклата, изплющяха по-сложната обшивка на корпуса и удариха перката на главното витло и обшивката на двигателя. Ако се пробиеше горивната камера, щеше да стане пожар. Луси натисна десния педал и се насочи по вятъра. Единственото място за кацане бе теренът, обрасъл с висока блатна трева. Азотът експлодира като пореден изстрел и въздушните възглавници моментално се напомпаха като гумени салове. Хеликоптерът се наклони неочаквано и Луси се помъчи с всички сили да го стабилизира, давайки си сметка, че поне една от шестте въздушни възглавници е пробита от куршумите на пушката.

Приземяването бе достатъчно грубо, за да задейства локаторния предавател за критични ситуации, и хеликоптерът се люшна в гъстата блатна трева и тъмните кални води, накланяйки се силно надясно. Луси отвори вратата и погледна надолу. Две от трите въздушни възглавници бяха пробити и не се бяха надули. Руди изключи двигателя и за момент всички останаха седнали по местата си, вкаменени, заслушани в неочакваната тишина навън, докато хеликоптерът се накланяше надясно, потъвайки в калта. На не повече от стотина метра моторницата се пълнеше с вода и носът й се вдигна нагоре, докато потъваше.

— Поне няма накъде да бяга — отбеляза Руди, докато с Луси сваляха слушалките.

Луси отвинти една капачка на часовника си и измъкна антената на локаторния предавател за критични ситуации.

— Хайде — подкани ги тя, — не можем да останем тук!

— Аз мога — обади се Марино.

— Ник? — Луси се обърна назад. — Имаш ли представа колко дълбока е водата тук?

— Не е много дълбока. Иначе нямаше да има блатна трева. Проблемът е в калта. Можем да потънем до коленете.