Патриша Корнуел - Стръв за алигатори

— Бях се заела със собствена операция — призна тя. — Обличах се като потенциална жертва. Всъщност имам външност на потенциална жертва.

Луси я измери внимателно от горе до долу, преценявайки я, все едно не го бе правила през цялата вечер.

— Да, с тази руса коса, телосложение, интелигентна външност. Но поведението ти не е като на жертва. Енергията ти личи. От друга страна, това би могло да бъде още по-голямо предизвикателство за убиеца. По-вълнуващо е. По-голяма победа.

— Имах погрешна мотивировка. — Ник се самобичуваше. — Не че не съм искала да бъде заловен. Повече от всичко желая да го хванат. Но си признавам, че съм по-агресивна, по-твърдоглава, дори се излагам съзнателно на риск, да, просто защото спецекипът не желаеше да приеме момиче като мен от някакви си провинциални градчета. Въпреки че може би единствена съм завършила Академията по криминалистика и съм обучавана от най-добрите. Включително и от леля ти.

— Когато си се излагала на риск, забелязвала ли си нещо особено?

— „Уол Март“, където бе отвлечена Катрин. Бях там часове преди да се случи. Едно нещо все не ми излиза от съзнанието. Някаква жена, която се държеше особено, падна на паркинга и каза, че си била навехнала коляното. Нещо ме загложди. Аз се отдръпнах и не й помогнах да се изправи. Очите й ми се сториха някак особени и страшни. И ме нарече агънце. Викали са ми какво ли не, само не и агънце. Помислих я за побъркана бездомница.

— Опиши ми външността й. — Луси се опита да запази спокойствие, да не позволи на уликите да се впишат в случая, вместо да стане обратното.

Ник я описа.

— Знаеш ли, интересното беше, че я видях в магазина няколко минути преди това. Ровеше из евтиното бельо и крадеше.

Луси едва сдържаше възбудата си.

— Никой досега не е помислил, че убиецът може да е жена или поне да има съучастничка. Бев Кифин — каза тя.

Ник стана за още кафе и ръката й се разтрепери. Реши, че е от кофеина.

— Коя е Бев Кифин?

— В списъка на ФБР на десетте най-търсени престъпници е.

— Мили боже! — Ник седна на дивана, този път по-близо до Луси. Искаше да е по-близо до нея, без да знае защо. Близостта й я зареждаше с енергия и я възбуждаше.

— Обещай ми, че няма повече да обикаляш на своя глава. Смятай се зачислена към моя спецекип, става ли? Всички действаме заедно. Леля ми, Руди, Марино.

— Обещавам.

— Не ти трябва да се забъркваш с Бев Кифин, която вероятно води отвлечените жени на партньора си Джей Тали, номер едно в списъка на ФБР на десетте най-търсени престъпници.

— И се крият там? — Ник не можеше да повярва. — Тези двамата се крият там?

— Не бих могла да измисля по-добро място. Казваш, че баща ти имал рибарска колиба, която зарязал след убийството на майка ти. Има ли вероятност Шарлот Дард да е знаела къде се намира?

— Все още си е там. Баща ми не я продаде. Мястото трябва да е подивяло. Възможно е г-жа Дард да е знаела за нея, тъй като майка ми си падаше много по реставрираната стара покъщнина, която продаваше в магазина, особено по старата, дълго употребявана дървения, която препоръчваше за облицовка на камини, декоративни греди и така нататък. Особено харесваше старите масивни греди и колове, върху които се строяха рибарските колиби. Не знам какво може да е споделила с г-жа Дард, но тя си беше доверчива по природа. Вярваше, че всеки има добри качества. Истината е, че беше изключително приказлива.

— Можеш ли да ми покажеш къде се намира рибарската колиба, която баща ти е зарязал?

— В лимана Дъч, до устието на река Блайнд. Мога да ви я покажа.

— От въздуха?

— Сигурна съм.

Бентън остави своя „Ягуар“ на сигурно място пред една църква на по-малко от половин миля от плантацията на Дард.

Всеки път щом чуеше кола или камион да се приближават и от двете посоки, се шмугваше в храсталака и потъваше в гъстата гора около пътя, водещ към река Мисисипи. Освен че не знаеше кой може да се появи, бе наясно, че щеше да привлече вниманието с това, че върви сам в дъжда, отстрани на тесния път, с черен костюм, черна тениска, черна шапка и черна набола брада. Някой можеше да спре и да го попита дали не е закъсал с автомобила. Или поне щяха да го зяпат.

Щом забеляза портата, покрай която бе минал с колата късно снощи, напусна паважа и навлезе в гората, този път по-навътре, докато пред погледа му не изникна стърчащата над дърветата къща. Внимаваше къде стъпва, за да не строши падналите клонки. За щастие мъртвите листа бяха мокри и безшумни. Когато обхождаше района предната вечер, не посмя да навлезе в гората, тъй като беше тъмно, не се виждаше нищо и той не се реши да използва фенер. Но се прехвърли през портата, при което изпоцапа джинсите си и якето с ръжда — една от многото причини, поради които избра да облече отново костюма си.