Патриша Корнуел - Стръв за алигатори

— А да знаеш нещо за съпруга й? — попита Луси.

— Добър въпрос. Не съм чувала някой да го е виждал. Не е ли странно? Знае се само, че е някакъв аристократ и пътува постоянно.

— Виждала ли си негова снимка? — попита Руди.

Ник поклати глава.

— Значи не присъства в новините.

— Не, наистина държи да остане в сянка.

— Нещо друго? — попита Марино.

— Там нямаше ли някаква странна връзка? — Руди погледна към Скарпета за потвърждение. — Фармацевт, който бил заподозрян, а Роко Каджиано му бил адвокат?

Марино стана за още кафе.

— Помисли — подкани я Луси.

— Добре. — Ник пое дълбоко въздух. — Сетих се нещо. Мисля, че Шарлот Дард беше поканила мама на коктейл. Помня го. Мама никога не бе ходила на подобни тържества. Тя не пиеше, беше стеснителна и се чувстваше не на място сред хайлайфа. Тъй че беше голямо събитие, когато реши да отиде. Партито беше организирано в плантацията им, плантацията на Дард. Мама отиде, за да поощри бизнеса в магазина. Както и от уважение към най-добрата си клиентка г-жа Дард.

— Кога се случи това?

Ник се замисли.

— Малко преди мама да бъде убита.

— Колко малко? — уточни Руди.

— Не знам. — Ник отново преглътна тежко. — Дни, доколкото си спомням. Беше облякла онази рокля, ходи специално да си я купи. — Тя отново затвори очи и в гърлото й заседна ридание. — Беше розова с бяла гарнитура. Още висеше на вратата на гардероба, когато беше убита. Просто я беше оставила там, за да й напомня, че трябва да я занесе на химическо чистене.

— Майка ти е починала две седмици преди Шарлот Дард — отбеляза Скарпета.

— Интересна работа — изтъкна Марино, — г-жа Дард е била толкова зле, имала е тежки припадъци и никой да не се замисли, че в такова състояние решава да организира шумно градинско парти?

— И аз това си помислих — натърти Руди.

— Вижте какво — обади се Марино, — карах почти двадесет часа, за да стигна дотук. После хванах въздушна болест в хеликоптера заради Луси. Трябва да поспя. В противен случай нищо чудно да стигна до заключението, че се налага да арестуваме Дядо Коледа за нещо си.

— Не съм виновна, че си хванал „въздушна“ болест — изтъкна Луси. — Върви да си лягаш. Трябва да се наспиш, за да си красив. Аз пък си мислех, че ти си Дядо Коледа.

Марино се надигна от дивана и излезе, поемайки към голямата къща.

— И аз няма повече да ви задържам. — Скарпета стана от стола си.

— Време е да си вървя — каза Ник.

— Не е необходимо. — Скарпета се опита да помогне.

— Мога ли да ви попитам само още едно нещо? — обърна се Ник.

— Разбира се. — Тя се чувстваше толкова уморена, че мозъкът й отказваше да работи.

— Защо е трябвало да я пребива до смърт?

— Защо някой е пребил Ребека Милтън до смърт?

— Нещата не са станали, както е предвиждал.

— Майка ти би ли му се противопоставила? — попита Луси.

— Би му издрала очите.

— Може би това е отговорът. Моля те да ми простиш. В момента не мога да ти бъда от полза. Прекалено уморена съм.

Скарпета напусна малката дневна и затвори вратата на спалнята си.

— Как си? — Луси се премести на дивана и погледна Ник. — Това е много тежко, ужасно тежко. Нямам думи колко е тежко. Ти си смела, Ник Робилард.

— Баща ми не можа да го преживее. Отказа се от живота. Заряза всичко.

— Какво например? — попита внимателно Руди.

— Ами обичаше професията си на преподавател. Обичаше и водата някога. И двамата с мама. Имаха си малка рибарска хижа, където никой не ги безпокоеше. На едно никакво място, наистина никакво. Оттогава не е стъпвал там.

— Къде?

— Лиманът Дъч.

Руди и Луси се спогледаха.

— Кой знаеше за него? — попита Луси.

— Всеки, с когото майка ми е бъбрила за него. Беше доста приказлива. За разлика от татко.

— Къде се намира лиманът Дъч? — попита Луси.

— До езерото Морепас. На река Блайнд.

— Би ли могла да го намериш сега?

Ник се учуди.

— Защо?

— Просто отговори на въпроса ми. — Луси докосна полека рамото на Ник.

Тя кимна. Двете се гледаха изпитателно.

— Добре тогава. — Луси не отместваше очи от нейните. — Утре. Някога летяла ли си с хеликоптер?

Руди се изправи.

— Трябва да тръгвам. Като пребит съм.

Той знаеше. По свой начин го приемаше. Но нямаше да гледа.

Луси го погледна, осъзна, че той разбира, но не напълно.

— Утре ще се видим, Руди.

Той излезе и леките му стъпки отекнаха по стълбите.

— Не бъди безразсъдна — каза Луси на Ник. — Правиш ми впечатление на човек, склонен към безразсъдство, може би дори си го проявявала.