Патриша Корнуел - Стръв за алигатори

— Почтена колкото задника ми.

Бев се усмихна. Раните бяха нейните медали за храброст и сила. Не бе предполагала, че можеше да се бие така. Даже можеше да се опълчи и на Джей в най-скоро време. Перченето й бързо намаля. Никога нямаше да успее да надвие Джей. Щеше да я убие с един удар в слепоочието. Той й го каза. Един удар и ще пробие черепа й, защото жените нямали здрави черепи. Дори и тъпите като Бев, както се бе изразил.

— Какво си й направила? Знаеш какво питам. Дрехите ти са целите в кръв отпред. Да не си я възсядала като мъж?

— Не. — Не беше негова работа.

— Как тогава дрехите ти са окървавени от врата до чатала, а? Възсядала си едно кървящо момиче и си се клатила?

— Няма значение. Те не свързват случая с останалите — отговори Бев.

— Коя дума казваше тя?

— Как коя дума? — Бев реши, че Джей бе започнал да откача.

— Когато ти се молеше. Сигурно те е молила да спреш. Каква дума използваше, за да го опише?

— Какво да опише?

— Какво означава да си толкова адски уплашен от болката и смъртта! Коя дума казваше?

— Не знам. — Бев се мъчеше да си припомни. — Май че каза „защо“.

„Стаята е хладна и липсват миризми.“

Ник четеше изречението вече пети път. Майка й можеше да е била жива само минути преди съпруга й — бащата на Ник — да се прибере вкъщи. Ник се чудеше дали убиецът е чул колата на баща й и е избягал, или просто е било съдба, че извергът си е тръгнал точно в този момент.

Часът бе десет вечерта. Ник, Руди, Скарпета, Марино и Луси седяха в къщата за гости на д-р Лание и пиеха кафе.

— „Многобройни охлузвания и разкъсвания по лицето“ — четеше Скарпета доклада от аутопсията.

Още в началото обяви, че няма намерение да смекчава нито една подробност, за да пощади чувствата на Ник. Нямаше да й помогне, ако го направеше.

— „Охлузване и разкъсване по челото, околоочни кръвонасядания, фрактура на носните кости, предните зъби разклатени.“

— Значи яко я е удрял по лицето — обади се Марино, като отпи от кафето, приготвено точно по негов вкус — побеляло от сметана и с много захар. — Може ли да е бил някой, когото тя е познавала? — обърна се той към Ник.

— Тя му е отворила вратата. Била е намерена съвсем близо до вратата.

— Внимаваше ли да държи вратите заключени? — Луси я погледна изпитателно, включвайки се в разговора.

Ник отвърна на погледа й.

— И да, и не. Нощно време се заключвахме. Но тя знаеше, че с татко ще се приберем скоро и може да не е заключвала вратата.

— Това не означава, че лицето не е позвънило или почукало — изтъкна Руди. — Не означава, че майка ти се е страхувала от човека, който и да е бил той.

— Да, не означава — каза Ник.

— „Травма, нанесена с все сила отзад на главата. Звездовидно разкъсване на темето, седем на десет сантиметра. Масивен хематом на темето и задната част на главата. Петдесет милилитра течна подскалпна кръв…“

Марино и Луси си разменяха снимки от местопрестъплението. Ник все още не ги бе поглеждала.

— „Кръв по стената вляво от вратата — отбеляза Марино, — кичури коса.“ Колко дълга беше косата на майка ти?

Ник преглътна тежко.

— До раменете. Имаше руса коса подобна на моята.

— Нещо се е случило още при влизането му. Светкавична атака — коментира Луси. — Не е много по-различно от онова, което се е случило с Ребека Милтън. Случва се при всяка светкавична атака, когато жертвата вбесява нападателя.

— Дали тези рани отговарят на удари на главата й в стената? — попита Руди.

Ник търпеше стоически. Напомни си, че е ченге.

Скарпета срещна погледа й.

— Знам колко е тежко, Ник. Опитваме се да бъдем честни. Може би, ако сме честни, няма да си задаваш толкова много въпроси.

— Винаги ще си задавам въпроси, тъй като никога няма да разберем кой го е извършил.

— Никога не казвай „никога“ — напомни й Марино.

— Точно така — кимна Луси.

— „Раздробена недепресивна фрактура на бипариеталната и тилната кости, фрактури на орбиталните сводове, двустранни субдурални хематоми, тридесет милилитра свободна кръв над всеки от тях…“ така, така, така… — Скарпета прелисти страницата. Напечатана бе на машина, а не на принтер. — Има прободни рани.

Ник затвори очи.

— Надявам се, че не е усетила всичко това.

Никой не коментира.

— Искам да кажа — тя погледна Скарпета, — чувствала ли е всичко това?

— Чувствала е ужас. Физически? Трудно е да се каже каква болка е усетила. Когато раните се нанасят толкова бързо…

Марино я прекъсна.