Патриша Корнуел - Стръв за алигатори

— Сега ли? — звучеше направо щастлив. — Ще дойдеш да видиш само мен?

— Удобно ли е?

Той отговори нетърпеливо, че няма проблеми.

Бентън открехна тихо вратата на винарската изба с изваден и готов за стрелба „Зиг Зауер“ и застана встрани от тесния процеп.

Разговорът вътре замлъкна и един мъжки глас каза:

— Не си я затворил докрай.

Чуха се стъпки, които изкачваха стъпалата, не повече от пет стъпала, и една ръка, вероятно на Уелдън Уин, натисна вратата, за да я затвори, но Бентън я блъсна с всичка сила отвън и тя се отвори широко и събори Уин по стълбите. Той се просна на каменния под, шокиран и стенещ. Човекът, с когото Уин разговаряше, имаше няколко секунди, за да се спусне една стълбищна площадка надолу. Бентън го чу как препуска по стълбите и се отдалечава, но той — вероятно Жан-Батист — нямаше къде да избяга. Избата имаше вход, но не и изход.

— Изправи се! — нареди Бентън на Уин. — Бавно.

— Ударих се. — Той гледаше нагоре към Бентън, който застана на най-горното стъпало и затвори вратата зад себе си с насочен към гърдите му пистолет.

— Все ми е тая дали си се ударил. Ставай!

Бентън свали бейзболната си шапка и я метна върху Уин. Лицето на Уин побеля и устата му се отвори, докато лежеше сгърчен на пода, заплетен в собствения си шлифер и втрещен от ужас.

— Не може да си ти — прошепна той, разтреперан от страх. — Не е възможно!

През това време Бентън се ослушваше за стъпките на човека, който избяга. Не чуваше нищо.

Тясното помещение без прозорци се осветяваше от гола крушка, покрита с паяжини, която висеше от тавана. Вътре имаше стара маса от кипарисово дърво, покрита с тъмни кръгове, оставени от безчетните бутилки вино, дегустирани върху нея. Стените бяха от влажен камък и вляво от Бентън бяха закачени четири метални халки. Бяха много стари, но ръждата по тях бе почти изтрита. На пода лежеше навит на куп жълт кабел и електрическа букса.

— Ставай — повтори Бентън. — Кой друг е тук долу? С кого говореше преди малко?

Контузеният Уелдън Уин се размърда с изненадваща пъргавина, като неочаквано се претърколи и измъкна пистолет изпод шлифера си.

Бентън стреля два пъти в него, първо в гърдите и после в главата, още преди Уин да сложи пръста си на спусъка. Изстрелите бяха заглушени от камъка.

Личното тегло на Марино бе достатъчно, за да намали скоростта на хеликоптера с пет възела. Луси не се тревожеше. При такова време не би форсирала излишно двигателя. Нямаше смисъл да бързат, за да се натресат на някоя антена, а антените изникваха навсякъде изпод бързо движещата се мъгла, която правеше невидими минаващите на косъм препятствия и изпращаните електронни светлинни сигнали. Луси летеше на сто петдесет и два метра при влошени метеорологични условия в сравнение с излитането им от Батън Руж преди двадесет минути.

— Тази работа не ми харесва — чу Луси изнервения глас на Марино в слушалките.

— Не караш ти хеликоптера. Отпусни се. Желая ти приятен полет! Мога ли да ви донеса нещо, сър?

— Какво ще кажеш за един шибан парашут?

Двамата с Руди се усмихнаха, без да спират да оглеждат терена от пилотската кабина.

— Имаш ли нещо против да зарежа за малко контролните уреди? — каза тя на Руди само за да подразни Марино.

— Ти се ебаваш с мен! — изкрещя Марино.

— Уф! — Луси намали звука на слушалките, докато Руди пое контрола с думите: „Машината е твоя“. Тя повтори стандартната фраза, за да се увери, че другият пилот е поел управлението точно в този момент.

Като превъртя копчето на специалния си часовник, смени дисплея на хронометър.

Ник никога не бе летяла на хеликоптер и помоли Марино да престане да изнервя допълнително обстановката.

— Ако не сме сигурни с тях — каза му тя, — не сме сигурни с никого. Освен това вероятността да те блъсне кола е по-голяма, отколкото да катастрофираш при такова време.

— Това са глупости. Тук горе няма коли. Ще ми направиш ли услугата да не използваш думата катастрофа?

— Съсредоточете се — обърна се Луси към всички, без да се усмихва повече, като погледна към показанията на GPS устройството.

Вчера, когато с Марино летяха над това място и откриха най-северозападния край на езерото, тя бе вкарала координатите вътре.

— Точно на следата сме.

Спусна се на височина деветдесет и два метра и намали скоростта до осемдесет възела, когато съзря езерото Морепас между кълбата мъгла. Водата бе почти под тях. Слава богу! Над езерото и лиманите нямаше опасност от антени. Тя намали скоростта още, докато Руди се взираше внимателно за очертанията на бреговата линия.