Патриша Корнуел - Стръв за алигатори

— Аз не отивам никъде — заяви Марино. — От какъв зор? Моторницата потъна и тя няма къде да бяга. Нямам намерение да бъда ухапан от змия или изяден от някой шибан алигатор.

— Ето какво можем да направим — продължи Ник, все едно Марино не седеше до нея. — Блатната трева расте и зад колибата и знам, че водата не е толкова дълбока, защото си обувахме високи ботуши, за да събираме миди.

— Аз тръгвам — обяви Луси, като отвори вратата на кабината.

От колибата се чу лай на кучета.

Проблемът при Луси бе, че въздушната възглавница от нейната страна щеше да направи невъзможно лекото й приземяване първо с единия и после с другия крак. Тя стегна връзките на кубинките си и подаде на Руди своя „Глок“ с допълнителните пълнители.

Застана в рамката на вратата като парашутист и каза:

— Скачам!

Приземи се на краката си, при което бе приятно изненадана, че потъва малко над глезените. Ако правеше бързи крачки, нямаше да потъне толкова много. Пристъпи към хеликоптера, протегна се да вземе оръжието си и го втъкна отзад на панталона. Натика пълнителите в джобовете си.

Останалите се редуваха, предавайки си оръжието и амунициите, като първо Руди, после Ник скочиха през същата врата, от която слезе и Луси. Само Марино остана като сърдита скала на задната седалка.

— Тук ли ще останеш, докато машината се преобърне на една страна? — повиши глас Руди. — Идиот! Слизай веднага!

Марино се промуши през седалките и метна пистолета си на Руди. Скочи, загуби равновесие и падна, удряйки главата си във въздушната възглавница. Когато успя да се изправи на крака, бе покрит от главата до петите в кал и ругаеше.

— Шшшт! — прошепна Луси. — Водната повърхност пренася гласовете. Добре ли си?

Марино изтри ръцете си в ризата на Руди и сърдито си взе обратно оръжието. През това време двата локаторни предавателя за критични ситуации святкаха ярко на радарните екрани на летищните кули и се прихващаха от всеки пилот, който случайно бе на аварийните честоти.

Придвижваха се с усилие, като внимаваха за змии. Чуваха ги как прошумоляват през високите треви. Когато и четиримата се озоваха на около тридесетина метра от колибата с високо вдигнати пистолети и насочени нагоре дула, вратата с мрежа срещу комари се отвори отново със скърцане и Бев се втурна навън по кея с пушката, надала вик и обезумяла от самоубийствена ярост.

Преди още да се е прицелила, Руди стреля.

Бам! Бам! Бам!

Тя се тръшна върху стария дървен кей и се претърколи във водата до потъващата моторница.

Албърт Дард отвори внушителната врата. Предницата на суичъра му бе изпръскана с кръв.

— Какво се е случило? — възкликна Скарпета, като пристъпи вътре.

Тя клекна и внимателно повдигна блузата му. По корема му се виждаха плитки порязвания като на шахматна дъска. Скарпета изпусна дълга въздишка, след което спусна блузата обратно и се изправи.

— Кога си причини това? — Тя пое ръката му в своята.

— След като тя замина и не се върна. После си тръгна и той. Човекът от самолета. Не ми е приятен!

— Леля ти ли не се върна?

Когато наближи къщата, Скарпета забеляза, че отпред са паркирани един бял мерцедес и старото волво на Гидон.

— Има ли къде да се погрижа за тези порязвания?

Той поклати глава.

— Не искам да се грижиш за тях.

— Е, аз пък искам. Аз съм лекар. Хайде!

— Така ли? — Той изглеждаше объркан, сякаш никога не си е представял, че жените могат да бъдат лекари.

Поведе я нагоре към банята, която както кухнята, не бе ремонтирана от дълго време. Вътре имаше старомодна вана, бял умивалник и аптечен шкаф, където Скарпета откри йод, но не и превързочни материали.

— Дай да свалим тази блуза. — Тя му помогна да я изхлузи през главата си. — Можеш ли да бъдеш смел? Сигурна съм, че можеш. Порязванията болят, нали?

Тя бе ужасена от множеството белези, които покриваха гърба и раменете му.

— Не усещам нищо, когато го правя — обясни той, докато наблюдаваше обезпокоен как тя отваря капачката на шишето с йод.

— Боя се, че това ще го усетиш, Албърт. Като леко ухапване — излъга тя като всички лекари, когато предстоящата процедура щеше силно да боли.

Действаше бързо, докато Албърт хапеше долната си устна. Той вееше с ръка, за да пропъди изгарящото усещане, мъчейки се да не се разплаче.

— Ти си голям смелчага — каза тя, свали седалката на тоалетната чиния и седна върху нея. — Ще ми кажеш ли защо се порязваш? Започнал си преди няколко години.