Патриша Корнуел - Стръв за алигатори

Той наведе глава.

— Можеш да ми кажеш. — Тя улови двете му ръце. — Ние сме приятели, нали?

Той бавно кимна.

— Едни хора пристигнаха — прошепна той. — Чух колите. Леля ми излезе навън, аз също, но се криех. Измъкнаха жената от колата и тя се опита да извика, но те я бяха завързали. — Посочи към устата си, за да покаже, че е била със завързана уста. — След това я блъснаха към избата.

— Винарската изба?

— Да.

Скарпета си припомни за настояването на г-жа Гидон да посети винарската изба. Страхът накара косъмчетата по тила й да настръхнат. Значи тя бе тук. Не знаеше кой още бе тук, освен Албърт. А и всеки момент някой можеше да пристигне с колата си.

— Един от мъжете, които дойдоха с вързаната жена, беше чудовище. — Гласът на Албърт бе като вик, а очите му се разшириха от ужас. — Като онези, които съм гледал по телевизията, с остри зъби и дълга козина. Толкова ме беше страх да не ме види, че се скрих зад храстите!

Жан-Батист Шандон.

— И след това дойде ред на моето куче Нестле. То не се върна повече вкъщи! — Той се разплака.

Скарпета чу, че входната врата се отваря и затваря, и долови стъпки на долния етаж.

— Има ли телефон тук? — прошепна Скарпета на Албърт.

Той избърса сълзите си.

Тя повтори настоятелно въпроса си.

Той я зяпаше парализиран.

— Бягай и се заключи в стаята си!

Албърт докосна раните по корема си, почеса ги и те отново прокървиха.

— Бягай! И не вдигай никакъв шум!

Той прекоси бързо и безшумно коридора и се шмугна в една стая.

Тя изчака няколко минути. Вслушваше се в стъпките, докато те не спряха. По стъпките разбра, че човекът бе сравнително тежък, но не се чуваше тропане на подметки по дървения под. Човекът тръгна отново и сърцето на Скарпета заби бясно, когато чу, че стъпките се отправят към стълбите. Тя бе убедена, че това е Жан-Батист Шандон, тръгнал да търси Албърт.

Замръзна на най-горната площадка, стискайки парапета с все сила, когато го видя долу на стълбите и гледката изцеди кръвта от лицето й. Затвори очи и отново ги отвори, като мислеше, че той ще изчезне. Започна да слиза бавно надолу, стъпало след стъпало, като се опираше на парапета и го гледаше. Насред стъпалата седна, без да го изпуска от очи.

Бентън Уесли също не помръдваше и не откъсваше очи от нея. В очите му проблеснаха сълзи, които набързо пропъди, мигайки усилено.

— Кой си ти? — Гласът на Скарпета звучеше далечно. — Това не си ти.

— Аз съм.

Тя се разплака.

— Моля те, слез долу. Или аз да се кача при теб?

Той не смееше да я докосне, преди да е готова. Преди самият той да е готов.

Тя се изправи и бавно се спусна по стълбите. Когато стигна до него, се отдръпна възможно назад.

— Значи ти стоиш зад всичко това, кучи син такъв! Проклет мръсник! — Гласът й се тресеше толкова силно, че едва успяваше да говори. — Е, май е най-добре да ме застреляш, след като вече знам. Знам какво си правил през всичкото време, докато те мислех за мъртъв. Заедно с тях! — Тя погледна нагоре към стъпалата, сякаш очакваше да види някого. — Ти си един от тях!

— Всичко друго, но не и това — каза той.

Бръкна в един от джобовете на сакото си и извади сгънато бяло парче хартия. Отвори го и го приглади. Беше плик на Националната юридическа академия, същият като фотокопието, което Марино й бе показал — фотокопието на пликовете, съдържащи писмата до Марино и нея.

Бентън пусна плика на пода, където тя можеше да го види.

— Не — отсече тя.

— Моля те, нека поговорим!

— Ти си казал на Луси къде е Роко. Знаел си как ще постъпи тя!

— В безопасност си.

— Ти си този, който ме накара да се срещна с него. Аз никога не съм му писала писмо. Ти си написал писмото от мое име, все едно, че аз съм искала да се срещна с него, за да сключим сделка.

— Да.

— Защо? Защо трябваше да ме подлагаш на това? Да ме караш да гледам този човек, тази ужасна грешка на природата?

— Току-що го нарече човек. Точно така. Жан-Батист Шандон е човек, не чудовище, не мит. Исках да се срещнеш с него, преди да умре. Исках да си възвърнеш силата.

— Нямаш право да контролираш живота ми, да ме манипулираш по този начин!

— Съжаляваш ли, че отиде?

За миг тя онемя. Сетне каза:

— Грешиш. Той не е мъртъв.

— Не предполагах, че срещата с теб ще му даде стимул за живот. Трябваше да го предвидя. Психопати като него не искат да умират. Мислех, че след като се призна за виновен в Тексас, знаейки, че ще бъде осъден на смърт… Реших, че наистина е искал…

— Сгрешил си — обвини го отново тя. — Имал си прекалено много време да се правиш на Господ, по дяволите! И не знам в какво си се превърнал. В някакъв, някакъв…