Патриша Корнуел - Скарпета

— Какво разбирате под животни? — попита той; може би се опитваше да разсее напрежението, но тя не можеше да е сигурна. — За четирикраки или за двукраки говорите?

Тя реши, че е най-добре да го вземе на сериозно, така че отговори:

— Сигурна съм, че се справяте с вашия дял двуноги, но в моя кодекс това е ужасна грешка. Животните нямат студени сърца и жестоко въображение. Те искат просто да бъдат обичани — освен ако не са болни от бяс, не им е наред нещо друго или не става въпрос за хранителната верига. Дори тогава не ограбват и не убиват невинни хора. Не влизат с взлом в жилищата на хората, докато те са на почивка. Направо не мога да си представя какво е да се прибереш у дома и да завариш нещо толкова ужасно. Ако питате мен, повечето кооперации наоколо са лесни мишени. Няма портиери, няма охрана, а алармените системи срещу крадци се броят на пръсти. Сигурна съм, че не е убягнало от вашето внимание, че аз също нямам. Да сте наблюдателен е част от работата ви, от обучението ви, а според външния ви вид не се занимавате отскоро с това. Всъщност имах предвид четирикраките.

— Какви четирикраки? — Детектив Марино, изглежда, се готвеше да се усмихне, сякаш му се беше сторила забавна.

Вероятно причината беше въображението й. И уискито.

— Простете нелогичния ми извод — отговори тя. — Чела съм статии за Джейми Бъргър. Чудесна жена. Според мен всеки, който защитава животните, е достоен човек. Все пак тя разчисти някои от онези ужасни магазини за домашни любимци, които продават болни и генетично увредени създания, и вие може би сте й помогнали в това. Ако е така, ви благодаря от все сърце. Имах кученце от един такъв магазин.

Той я слушаше без различима реакция. И колкото повече я слушаше, толкова повече тя говореше и току посягаше към бърбъна, обикновено по три пъти, преди да вдигне чашата и да отпие. Беше превключила от мисълта, че я смята за интересна, на идеята, че я подозира в нещо. И всичко това за минута, най-много две.

— Бостънски териер, казваше се Айви — каза тя и досмачка хартиената кърпичка в скута си.

— Попитах за куче — каза той, — защото се чудех дали излизате често. Както се прави, когато човек разхожда куче. Чудех се дали не сте наблюдавали какво става в квартала. Хората, които разхождат кучета, забелязват онова, което става около тях, повече от онези с бебешките колички. Това е малко известен факт. — Очилата му сякаш я осветяваха. — Обръщали ли сте някога внимание колко много хора пресичат улиците и бутат количката пред себе си? Кое понася първия удар? Собствениците на кучета са по-внимателни.

— Точно така — потвърди тя, изпълнена с гордост, че не е единствената, забелязала малоумния начин, по който хората бутат количката под колите, когато пресичат оживените нюйоркски улици. — Не, в момента нямам.

Проточи се още едно дълго мълчание, но този път го наруши той.

— Какво стана с Айви?

— Умря. Беше от онзи зоомагазин на ъгъла — „Дворецът на домашните любимци“. „Където към домашните любимци се отнасят царски“. Което трябва да бъде перифразирано на: „Където към ветеринарите се отнасят царски“, защото ветеринарите в квартала живеят главно от работата, която им осигурява тази… тази бърлога. Та на жената отсреща й я подарили, но тя не можела да я гледа и ми я даде на мен. По-малко от седмица след това Айви почина от парвовирус. Беше много отдавна, около Деня на благодарността.

— Коя жена отсреща по-точно?

Злата жена го погледна смаяно.

— Само не ми казвайте, че са обрали Тери! Не би ми хрумнало, след като е единствената, която отсреща си е вкъщи, а и лампите й светят. И насън не би ми хрумнало, че някой ще нахлуе в къща, когато стопанинът си у дома. — Посегна към чашата и ръката й спря. — А може би снощи е излязла да празнува Нова година… — Злата жена отпи повече от малка глътка и продължи: — Изобщо не би ми хрумнало. Лично аз никога не излизам, лягам си да спя. Не чакам да удари дванайсет. Наистина не ме интересува. Дните са си едни и същи.

— Снощи по кое време си легнахте? — попита детектив Марино.

Сигурна беше, че пита, понеже си мисли, че тя подмята, че не е видяла нищо, и че изобщо не й вярва.

— А, разбирам накъде клоните — каза тя. — Въпросът не е кога съм си легнала да спя. Въпросът е, че не съм седяла пред компютъра.

Който беше точно пред прозореца, от който се разкриваше съвършена гледка към апартамента на Тери на първия етаж.

— Не че час по час зяпам през прозореца — продължи Злата жена. — Хапнах в кухнята по обичайното време — шест. Риба тон, запекох си я в йенската тенджера. След това почетох малко в спалнята, там завесите винаги са спуснати.