Патриша Корнуел - Скарпета

Беше едър, с обветрено лице и с червеникав тен, който я навеждаше на мисълта за високо кръвно. Почти напълно плешив, с венче нещастни сиви кичури над ушите, той имаше вида и поведението на човек, който прави всичко по трудния начин, очевидно не слушаше никого и със сигурност не беше човек, с когото да си играеш игрички. Тя беше съвсем сигурна, че може да вдигне двама бандити за вратовете и да ги запрати едновременно в другия край на стаята, сякаш са сламени чучела. Предположи, че като млад е имал впечатляващо тяло. Също така реши, че в момента е сам — за него щеше да е по-добре да е, защото, ако имаше любима и тя го пуснеше да излезе от вратата във вида, в който беше, значи или не я беше грижа за него, или й липсваше нужното домашно възпитание.

О, с какво удоволствие би му дала няколко съвета как да се облича. Ако мъжът е с едър кокал, правилото е, че евтините, особено икономично ушитите черни костюми с памучна риза без вратовръзка, плюс черни обувки с връзки и гумени подметки, го правят да прилича на Франкенщайн. Обаче тя нямаше да му предложи съвет от страх, че може да реагира по същия начин като нейния съпруг, така че внимаваше да не го оглежда прекалено внимателно.

Вместо това продължи да сипе нервни забележки, да посяга към питието си и докато отпиваше, да го пита дали не иска нещо, преди да остави чашата на подложката. Колкото повече говореше и често-често посягаше към питието, толкова повече той потъваше в мълчание, настанен върху любимото кожено кресло с падаща облегалка на съпруга й.

Инспектор Марино още не й беше казал причината за посещението си, така че тя най-сетне каза:

— Е, стига толкова за мен. Сигурна съм, че сте много зает човек. Какъв детектив казахте, че сте? Предполагам, че се занимавате с взломни кражби. Сега им е сезонът. Ако имах възможност, със сигурност щях да живея в затворен комплекс с портиер. Онова, което се случи от другата страна на улицата. Предполагам, че затова сте тук.

— Ще оценя високо всичко, което можете да ми кажете за случая — каза детектив Марино и огромното му присъствие в креслото сякаш се сви до запазения в съзнанието й образ на нейния съпруг, седнал там. — От „Поуст“ ли научихте, или някой от съседите каза нещо?

— Нито едното, нито другото.

— Любопитен съм, защото в новините се появиха наистина много малко неща. Ние си имаме причини да не даваме подробности. Колкото по-малко се знае този път, толкова по-добре. Разбирате логиката на това, нали? Ето, ние двамата си водим този малък частен разговор. Без да се казва нещо нито на съседите, нито на никого. Аз съм специален детектив от службата на районния прокурор. Това означава съдебни дела. Сигурен съм, че не искате да направите нещо, което може да провали едно дело в съда. Чували ли сте за Джейми Бъргър?

— Да, разбира се — отговори Злата жена; вече съжаляваше, че му е внушила, че знае нещо, и се зачуди какви ли неприятности си е навлякла току-що. — Ценя нейната защита на правата на животните.

Той я загледа в мълчание. Тя също го загледа мълчаливо, но накрая вече не можеше да издържа.

— Нещо не на място ли казах? — И пак посегна към чашата си.

Докато се бе мотал из апартамента й, сякаш търсеше нещо скрито или изгубено, очилата му проблясваха като насочено фенерче. Изглеждаше особено заинтересуван от голямата й колекция порцеланови и стъклени кучата и снимките й с нейния съпруг и различните кучета, които бяха гледали през съвместния си живот. Тя обичаше кучета. Обичаше ги много повече от децата си.

Сега детективът се вторачи в стария килим на жълто-кафяви и сини карета под старата черешова маса за кафе и попита:

— Имате ли куче?

Очевидно беше забелязал малките черно-бели косми. Сама си беше виновна. Не беше успяла да ги засмуче с прахосмукачката, а не й се клякаше на колене да ги маха един по един с ръка. Още повече, че продължаваше да жали за ненавременната смърт на Айви.

— Не съм лоша домакиня — оправда се Злата жена. — Кучешките косми обаче вечно се набиват къде ли не и е страшно трудно да ги извадиш. По същия начин, както самите кучета стигат до сърцето ти. Пробиват си път. Не зная какво точно става, но смятам, че е работа на Господ и че всеки, който казва, че те са просто животни, няма душа. Кучетата са паднали ангели, а котките не живеят в този свят. Тук са само на гости. Всъщност кучешките косми могат да ти се забият в краката като трески, ако ходиш бос. Винаги съм имала кучета. Точно в момента обаче нямам. Участвате ли в кръстоносния поход на госпожа Бъргър срещу жестокостта към животните? Ох, бърбънът май ме хвана.