Патриша Корнуел - Скарпета

— Изглежда, че до голяма степен няма подобни преживявания. Освен с полицията. На няколко пъти ми каза, че мрази полицията. Теб също те мрази.

— Въпреки това обаче оказва съдействие на полицията. Напълно. Нека да се опитам да отгатна. Пълното му сътрудничество няма да донесе плодове. — Сякаш не беше чула думите му за омразата на Оскар срещу нея.

— Надявам се, че ще имаш възможност да говориш с него — вметна Бентън.

Разправяха, че ако жертвата била счупен прозорец, Бъргър можела да накара камъка да си признае.

— Впечатлена съм от сътрудничеството му с хора, на които няма доверие — продължи тя. — Въпреки това ни даде свобода на действие. Биологически улики и заявлението за отказ, стига Кей да ги вземе. Дрехите му, колата и апартаментът, стига Кей да участва. Защо?

— Като се имат предвид страховете му ли? — отговори Бентън. — Бих се осмелил да твърдя, че иска да докаже, че няма доказателства, които да го свързват с убийството на Тери Бриджис. И най-вече да го докаже на Кей.

— Трябва повече да го е грижа да го докаже на мен.

— Той не ти се доверява. Вярва на Кей. Вярва ирационално и това доста ме тревожи. Но да се върнем на душевното му състояние. Иска да й докаже, че е добър. Че не е направил нищо лошо. Докато тя му вярва, той е в безопасност. Физически и в това как гледа на себе си. В този момент той има нужда от нейното одобрение. Без нея е на прага да не знае кой е всъщност.

— Знаеш ли какво? Всъщност ние не знаем какъв е той и какво може да е извършил.

— Трябва да разбереш, че този страх от контрола върху съзнанието е действителен за хиляди хора, които смятат, че са жертва на оръжия срещу съзнанието. Че правителството ги шпионира, препрограмира, контролира мислите им, целия им живот чрез филми, компютърни игри, химикали, микровълни, импланти. Тези страхове са нараснали значително през последните осем години. Неотдавна минавах през Сентръл Парк и видях един човек, който си говореше с катеричките. Гледах го известно време и той се обърна и ми сподели, че е жертва на нещата, за които говорим. Един от начините да се справя с положението бил да идва при катеричките. Ако успеел да ги накара да ядат фъстъци от ръцете му, значи още бил наред.

— Е, все пак сме в Ню Йорк. Тук и гълъбите имат джипиеси.

— А вълните на Тесла се използват, за да промиват мозъците на кълвачите — подметна Бентън.

— Че тук има ли кълвачи? — Бъргър се намръщи.

— Питай Луси за напредъка на технологиите. За експерименти, които звучат като лошите сънища на шизофреници. Само че тези неща са истина. Не се съмнявам, че Оскар ги смята за действителни.

— Не мисля, че някой се съмнява в това. Просто си мислят, че е луд. И се тревожат, че лудостта му го е подтикнала да убие приятелката си. Позовах се на някои твърде необичайни защитни средства. Пластмасов щит, залепен за гърба на мобилния му телефон. Друг пластмасов щит в задния джоб на джинсите му. Монтирана върху магнит външна антена на джипа му, без някакво определено предназначение. Детектив Моралес, още не си се запознал с него, твърди, че става дума за антирадиационно устройство. Било, момент, как беше… електромагнитен измервател.

— За откриване на електрически полета, натоварени с честоти в диапазона на крайно ниските равнища около 3 херца и ниските честоти от 3 до 30 херца. С една дума: детектор. Инструмент за измерване на електромагнитните вълни — обясни Бентън. — Държиш го в средата на помещението и можеш да установиш дали някой те наблюдава по електронен път.

— Действа ли?

— Популярен е сред ловците на духове — отговори Бентън.

За трети път детектив П. Р. Марино отказа чай, кафе, газирана вода и дори вода. Тя реши да е по-настоятелна и повтори стария лаф на съпруга си:

— Вече е почти пет. Какво ще кажете за един пръст бърбън?

— Не, благодаря — отговори детективът.

— Сигурен ли сте? Няма проблем. Аз също ще си сипя.

— Благодаря, не.

Нищо не можеше да направи, затова си наля щедра доза. Ледът започна да потраква, когато остави чашата на подложката за сервиране.

— Обикновено не пия денем — каза, след като седна на тапицирания с рипсено кадифе диван. — Не съм пияница.

— Не съдя никого — отговори детектив Марино; очите му бяха вторачени в питието като в красива жена.

— Понякога човек има нужда от нещо за нервите — продължи тя. — Ще е нечестно, ако кажа, че не ме изплашихте.

Цялата се беше разтреперила дали наистина е от полицията. Показването на полицейска значка пред шпионката беше номер, който беше гледала безброй пъти в разни криминални филми, и ако операторът от 112 не беше останал на линията, за да я увери, че човекът пред вратата е легитимен, и остана и дори след като тя го пусна да влезе, детектив Марино сега нямаше да седи в хола й.