Патриша Корнуел - Скарпета

Тя надникна през шпионката и се стресна, понеже видя огромно покрито с бръчки лице, плешива глава и старомодни очила с телени рамки.

Боже господи!

Злата жена грабна телефона и набра 112.

Бентън Уесли и Джейми Бъргър се бяха уединили в едно розово сепаре в дъното на кафето на „Белвю“. Всички обаче веднага забелязваха Бъргър, дори онези, които изобщо не я познаваха.

Тя изглеждаше невероятно добре: средна на ръст, слаба, с тъмносини очи и лъскава черна коса. И винаги беше елегантно облечена. Днес носеше черен кашмирен блейзър, черна закопчана догоре тънка жилетка, черна пола с цепка отзад и черни обувки с високи токчета и малки сребърни токи отстрани. Не беше предизвикателна, но не се притесняваше да изглежда като жена. Беше всеизвестно, че когато вниманието на адвокатите, полицаите или насилниците започнеше да се отклонява към физическите дадености, тя се навеждаше към тях, посочваше очите си и казваше:

— Тук, тук гледайте, когато говоря с вас.

Напомняше му на Скарпета. Същият нисък тембър, който приковаваше вниманието, без тя да го търси, подобни по миловидност черти, а за тялото да не говорим — прости линии, които водеха до щедри извивки. Бентън имаше своите фетиши. Признаваше го. Обаче, както беше подчертал пред д-р Томас преди малко, беше верен на Скарпета и винаги щеше да й е верен. Дори във въображението си й беше верен и веднага сменяше каналите, когато фантазиите му се плъзгаха към еротични преживявания, в които тя не участваше. Никога нямаше да я измами. Никога.

Поведението му невинаги беше толкова добродетелно. Онова, което каза д-р Томас, беше истина. Беше мамил първата си жена, Кони, и ако трябваше да е честен по този въпрос, измяната беше започнала още рано, когато реши, че е напълно приемливо и всъщност здравословно да се наслаждава на същите списания и филми, на които се кефеха останалите мъже, особено по време на четиримесечния си подобен на монашество престой в Академията на ФБР, където вечер нямаше какво да прави, освен да изпие няколко бири в кафето, а след това да си ляга, та поне за кратко да се освободи от стреса и да избяга от напрегнатия живот.

Беше поддържал тази тайна, но здравословна сексуална рутина по време на деликатния си брак, докато не се оказа, че със Скарпета са работили по един случай в повече и завършиха вечерта в „Травел Изи Мотел“. Той изгуби жена си и половината от едно значително наследство, а трите им дъщери продължаваха да нямат нищо общо с него. До ден-днешен някои от бившите му колеги от ФБР все още не бяха възвърнали уважението си към него или най-малкото го обвиняваха за липсата на морал. Не му пукаше.

По-лошо от това, че не му пукаше, и от празнотата на мястото, където трябваше да има искрица съжаление, беше съзнанието, че би направил всичко това отново, стига да можеше. И често го правеше в мислите си. Повтаряше сцената в стаята на мотела: целият в порезни рани, които имаха нужда от шевове, и как Скарпета се грижеше за него. Едва успя да го превърже, преди да започне да я съблича. Станалото надхвърляше всички мечти.

Онова, което винаги го поразяваше, когато поглеждаше в миналото, беше как е успял да работи до нея почти цели пет години и да не се предаде по-рано. Колкото повече прелистваше назад страниците на своя живот по време на разговора с д-р Томас, толкова повече се удивяваше от какви ли не неща, не на последно място от неотзивчивостта на Скарпета. Тя често не бе знаела как се чувства той; много по-добре бе осъзнавала какво изпитва самата тя. Поне това му каза, след като й сподели, че всеки път, когато го е виждала с чанта в скута, е криел ерекцията си.

— Включително първия път, когато се срещнахме?

— Вероятно.

— В моргата?

— Да.

— При преглеждането на случаи в ужасната ви съвещателна зала в Куантико, преравянето на доклади, снимки, по времето на тези безмилостни, безкрайни сериозни разговори?

— Особено тогава. След това, когато те изпращах до колата ти, това беше единственото, което можех да направя, за да не започна и…

— Само да знаех — каза му Скарпета една вечер, докато пиеха много вино, — щях да те прелъстя веднага, вместо да пея соло пет шибани години.

— Соло? Да не искаш да кажеш…

— Това, че работя около и с мъртви, не значи, че и аз съм умряла.

— Това е основната причина защо няма да го направя — тъкмо казваше Джейми Бъргър. — Политическа коректност. Политическа чувствителност. Ти изобщо слушаш ли ме?

— Да. Ако изглеждам малко безжизнен, то е, защото не съм спал.