Патриша Корнуел - Скарпета

— Последното, което искам, е усещане за предразсъдъци. Особено сега, когато проблемите на джуджетата с неразбирането и стереотипите, с които исторически са свързвани, имат толкова силен обществен отзвук. Например тазсутрешният „Поуст“. Огромно заглавие: „ДЖУДЖЕ УБИЕЦ“. Ужасно. Точно онова, което не искаме, и очаквам враждебна реакция, когато и другите медии подемат историята и настане ад. — Очите й биха впити в неговите. — За съжаление не мога да контролирам печата повече от теб.

Каза го така, сякаш има предвид нещо друго.

Онова друго, което Бентън очакваше. Знаеше много добре, че случаят Тери Бриджис не е единствената точка в плана на Бъргър. Беше допуснал тактическа грешка. Трябваше да донесе колонката „Готам те пипна!“, докато още имаше възможност.

— Радостите на съвременната журналистика — продължи тя. — Никога не сме сигурни кое е истина.

Канеше се да го обвини в лъжа чрез пропускане. Обаче технически той не го беше направил, защото Пийт Марино технически не бе извършил престъпление. Бентън не се беше намирал в къщата на Скарпета и никога нямаше да узнае нюансите на онова, което Марино й беше направил в топлата влажна майска вечер в Чарлстън. Пиянското гадно поведение на Марино беше останало недокладвано и до голяма степен необсъждано. Защото ако Бентън беше направил и най-малкия намек, това щеше да е предателство спрямо Скарпета — и при тези обстоятелства и спрямо Марино — и фактически щеше да си е жива клюка, което при други обстоятелства Бъргър никога не би търпяла.

— За съжаление същите неща се разказват из отделението и другите пациенти наричат Оскар с обидни имена.

— Водевили, карнавали и „Магьосникът от Оз“ — подхвърли Бъргър и посегна към кафето си.

Както всеки път, когато раздвижваше ръце, Бентън забелязваше отсъствието на диамантения годежен пръстен с голям карат и подхождащата му халка. Миналото лято едва не я попита, след като не я беше виждал няколко години, но се отказа, когато стана очевидно, че тя никога не споменава своя съпруг мултимилионер и доведените деца. Тя всъщност никога не споменаваше нищо за личния си живот. Дори ченгетата не говореха за него.

Може би нямаше нищо за споменаване. Може би бракът й си беше наред. Може да беше развила алергия към метали или да е започнала да се тревожи да не я оберат. Обаче ако ставаше дума за последното, трябваше да си помисли добре и за часовника „Бланкпен“, който носеше. Бентън смяташе, че е от ограничена номерирана серия и струва някъде към сто хиляди долара.

— Отрицателно отражение в медиите, в развлекателната индустрия — продължи Бъргър. — Глупаци, тъпанари, филмът „Не поглеждай сега“. Джуджета от приказките, джуджета в императорските дворове. И най-вече вездесъщото джудже, което вижда всичко от триумфа на Юлий Цезар до откриването на Моисей сред камъша. Оскар Бейн е бил свидетел на нещо и същевременно обвинява другите, че са свидетели на всичко. Твърди, че го следят и тормозят, че е подложен на някакъв вид електронен тормоз и че може да е замесено ЦРУ, което го измъчва с електронни и антиличностни оръжия като част от някакъв опит или преследване.

— Не навлезе в такива подробности пред мен — каза Бентън.

— Това е казал обаче, когато се обади в моя кабинет преди месец, и отново ще се върна на него. Каква е оценката ти за душевното му състояние?

— Смайващо противоречива. Многофазната личностна инвентаризация №2 сочи следи на социална интровертност. При теста на Роршах показва възприятия на сгради, цветя, езера и планини, но не и на хора. Същото важи и за тематично оценъчния тест. Гора с очи и лица между листата, което говори за откъснат от хората човек, за дълбоко тревожна и параноична личност. Самота, безпокойство и страх. Рисунките на проективните фигури бяха на зрял човек, но без човешки фигури. Само лица с празни очи. Отново параноя и чувството, че те наблюдават. Обаче нищо не сочи, че параноята му е отдавнашна. Това е противоречието. Това е смущаващото. Той е параноичен — повтори Бентън, — но не смятам, че параноята му е отдавнашна.

— Страхува се от нещо в момента. Нещо, което за него е истинско.

— По мое мнение да. Той е уплашен и потиснат.

— Според твоя опит — попита Бъргър — и времето, което си прекарал с него, смяташ ли, че параноята му е наследствена? Че води началото си от детството му? Не е ли бил винаги параноичен заради това, че е малък човек? Защото е бил подложен на подигравки, тормоз и дискриминация?