Патриша Корнуел - Скарпета

Първо, за разлика от Злата жена, Шефа имаше своя живот, затова натрупваше работа, така че да може да върши други неща — може би да пътува или да прекара време със семейството и приятелите, или просто да си почине. Второ, Шефа държеше да напомня редовно на Злата жена, че е дребна и маловажна и че е притежавана и управлявана от анонимната звезда, която и да е тя.

Злата жена беше несъществуваща и нямаше право да получава и ден, да не говорим за два почивка, след като работата е свършена и няма нужда да мисли за нея. Не, тя трябваше да чака Шефа и да служи на желанията му. Шефа отговаряше или не на молитвите на Злата жена, но най-често беше с пръста на мишката и курсора върху „изпращане“.

Това вече наистина беше късмет, понеже иначе Злата жена би изпаднала в ужас от празниците, ако й беше дадена възможност да им се наслади, защото те не бяха нещо повече от празен кораб, който я отнасяше от една година в друга, подсещайки я за онова, което няма, и другото, което не предстои, и че биологията не е любезна и върти пакостливи номера на съзнанието. Не си спомняше процесът да е бил постепенен, както логиката винаги й беше казвала, че ще бъде — малко бели косми тук, бръчка или скована става там.

Струваше й се, че един ден погледна в огледалото и не откри там тридесетгодишната, която беше отвътре, нито позна развалината, която я гледаше оттам. Сложеше ли си очилата, виждаше отпусната набръчкана кожа. Пигментирали петна, подобно на незаконно настанили се, бяха осеяли цялото й тяло, а космите, като бурени в градина, се бяха разпространили от там, където им беше мястото, в райони значително извън градината. Нямаше представа защо са й толкова вени, освен да пренасят кръв към клетки, които измираха без някаква особена причина.

Беше й удобно, че по време на безрадостното пътуване между Бъдни вечер и Нова година няма нито миг за себе си, и беше на разположение за следващата колонка, без значение колко вече са се натрупали, като инерцията нарастваше и стигна до кресчендо в новогодишния ден, когато Шефа изпрати две. Те, естествено, бяха най-сензационните.

Злата жена беше получила втората преди малко и беше озадачена от нея. Шефа никога не извеждаше два пъти последователно една и съща обществена фигура, особено за днешния дубъл, а тази втора колонка, подобно на първата, беше изцяло посветена на д-р Кей Скарпета. Нямаше съмнение, че ще бъде голям успех, защото отговаряше на основните изисквания: секс, насилие и оплюване на католическата църква.

Злата жена очакваше рояк коментари от почитателите и още една желана награда „Отровно перо“, която да накара отново всички да гадаят, както последния път, когато никой не се появи, за да я получи. Обаче не можеше да спре да се чуди, и то доста нервно. С какво беше ядосала толкова Шефа уважаваната съдебна медичка?

Злата жена грижливо препрочете новата колонка, за да се увери, че няма печатни и правописни грешки, които може да е пропуснала. Доизпипа формата, докато се чудеше откъде за бога Шефа е намерил тази съвсем лична информация, която както обикновено беше обозначила в червено с ННПИ (никога непубликуваната информация беше най-желаната). С редки изключения тя и всички клюки идваха от случки, срещи, слухове и измислици, изпратени от почитателите: Злата жена ги пресяваше и ги прехвърляше в електронен файл, та Шефа да ги проучи. Но никоя от ННПИ за Скарпета не беше нещо, което Злата жена беше пресявала или избирала.

Откъде ли беше изровил Шефа тази информация? Ако се приемеше, че това е истина, д-р Кей Скарпета бе израснала в бедно италианско семейство: сестра, която се чукала още преди пубертета, тъпа крава за майка и още по-тъп баща, на когото малката Кей помагала в семейната бакалийка. Години наред тя играела ролята на лекар, докато той умирал в спалнята си от рак, като това може би обясняваше по-късната й пристрастеност към смъртта. Енорийският свещеник я съжалил и се погрижил за стипендия в едно училище в Маями, където тя се проявила като грубиянка, сплетница и мрънкало. Разбираемо е, че другите момичета я мразели. На това място Шефа преминаваше към белетризирано изложение, което всъщност беше най-силното място.

„… Този следобед малката флоридска сладурана Кей била сама в химическата лаборатория и работела по проект за допълнителни точки. Изведнъж се появила сестра Поли — прелетяла през празното помещение с черния си скапуларий 9 9 Наметало, което се носи върху расото. — Б.пр. и забила строгите си набожни очи в малката Кей.