Патриша Корнуел - Скарпета

— Какво четете?

— Виждам, че ме изпитвате, сякаш си измислям. „Чезилският бряг“ на Иън Макюън. За трети път я чета. Продължавам да се надявам, че накрая двамата ще успеят да се намерят. Правили ли сте го някога? Да четете книга или да гледате филм и да си мислите, че ще свърши, както вие искате?

— Освен ако не е реалити телевизия, всичко свършва така, както свършва. Досущ като престъпленията или трагедиите. Мога да говоря за това сто години, но хората ще продължават да бъдат ограбвани, ще загиват в ужасни катастрофи и най-лошото — ще бъдат убивани.

Злата жена стана от дивана.

— Ще си долея. Сигурен ли сте, че не искате? — И докато вървеше към малката кухничка, която не беше обновявана от четиридесет години, гласът му я последва:

— Значи сте сигурна, че никой не си е бил вкъщи снощи, нито във вашата сграда, нито в тази от другата страна на улицата? Всички обитатели, с изключение на вас са заминали за празниците и то още преди Коледа?

Сигурно беше направил проверки. И сега знаеше всичко за всички, включително за нея, помисли си тя, докато си наливаше още „Мейкърс Марк“. Майната му на леда. Е, и сега какво? Съпругът й беше уважаван счетоводител и никой от двамата не се беше забърквал в разни неприятности и не беше поддържал връзки с разни противни люде. Ако се изключеше тайният й професионален живот, за който дори един полицейски детектив не можеше да знае. Злата жена нямаше какво да крие.

— Много е важно да си помислите хубаво — продължи той, когато тя се върна на дивана. — Има ли нещо, което сте видели или чули вчера, независимо по кое време, което може да се окаже интересно за нас? Може би човек в района, който е привлякъл вниманието ви? Или през последните дни и седмици? Човек, който да е събудил у вас някакви подозрения? Или да е предизвикал у вас особено усещане… Разбирате ли за какво говоря? Усещане ето тук.

И посочи корема си, който според нея трябваше да е бил много по-голям, отколкото сега. Злата жена основаваше предположенията си на увисналата кожа около брадичката на детектива. Да, личеше му, че преди е бил по-дебел.

— Не — отговори тя. — Това е тиха улица. В този квартал не идват лоши типове. Младият човек от другия апартамент на етажа ми е лекар в „Белвю“. Пуши марихуана и все трябва да си я намира отнякъде, но в никакъв случай не я купува някъде наблизо. По-вероятно някъде около болницата — тя не е в най-хубавия район. Жената в апартамента под моя, чийто прозорец естествено също гледа натам…

— Никой от двамата не си е бил снощи вкъщи.

— Тя не е дружелюбна и точно се готвех да кажа, че има приятел, с когото много се карат. Но той наминава вече от почти година, така че се съмнявам, че е престъпник.

— А работници, сервизни техници и така нататък?

— От време на време хората от кабелната телевизия. — Тя кимна към прозореца. — На покрива има сателитна чиния и от време на време идват да й оправят нещо, не знам какво.

Детективът стана и погледна нагоре към плоския покрив на сградата, пред която беше паркирана полицейската кола. Раменете му изпъваха сакото, макар да не беше закопчано. Без да се обръща, попита:

— Онази стара противопожарна стълба. По нея ли се качват хората на кабеларката? Виждали ли сте някога някой да се качва по нея? Не виждам как можеш да качиш сателитна чиния по тази стълба. Божичко, това не е работа за мен. Не бих се съгласил за никакви пари.

Гледаше през прозореца в мрака. По това време на годината дневната светлина изчезваше в четири.

— Не зная за стълбата — отговори тя. — Не си спомням да съм виждала някой да се качва по нея. Трябва да има някакъв друг достъп до покрива. Смятате, че крадецът е влязъл през покрива? Ако е така… ами нашата сграда?

И погледна към гипсовия таван, сякаш се питаше какво ли може да има от другата му страна.

— Все пак съм на втория етаж и това със сигурност ще ме направи уязвима, ако някой се вмъкне в сградата. Трябва да заключват вратите. — И добави възбудено: — Нали разбирате, че нашата сграда също има стара противопожарна стълба.

— Разкажете ми за жената, която ви даде кученцето.

Детективът се отпусна тежко на креслото и то изскърца, сякаш щеше да се сцепи.

— Зная само малкото й име: Тери. Много е лесна за описване и коректният начин е да се каже, че е малък човек. Не джудже. Научих се вече да не използвам тази дума. Има предавания за малките хора, гледам ги с голям интерес, откакто живея срещу такъв човек. Нейният приятел също е малък човек. Рус, красив, добре сложен, макар и много нисък, разбира се. Наскоро се връщах от супера и го видях отблизо, когато слезе от джипа си. Казах му „здравейте“ и той ми отговори същото. Носеше една-единствена жълта роза с дълго стебло. Спомням си го много живо. И знаете ли защо?