Патриша Корнуел - Скарпета

Едрото лице и очилата на детектива зачакаха.

— Жълтото говори за чувствителност. Не вечната стара изтъркана червена роза. Много мило, наистина. Беше почти същото жълто като косата му. Сякаш казваше, че също така е неин приятел, а не само гадже, ако схващате какво искам да кажа. Трогнах се. Никога не са ми подарявали жълта роза. Нито веднъж. На свети Валентин бих предпочела жълти рози, не червени. И не розови, нали разбирате. Розовото е анемично. Жълтото е силно. Когато видя жълта роза, сърцето ми се изпълва със слънчева светлина.

— Кога точно беше това?

Тя се замисли усилено.

— Бях си купила двеста грама нарязано пуешко с медена глазура. Искате ли да ви потърся рецептата? Човек трудно се отказва от старите си навици. Съпругът ми беше счетоводител.

— Опитайте се да си спомните, става ли?

— Разбира се. Той идва да я вижда в съботите, сигурна съм в това. Значи трябва да е било миналата събота, късно следобед. Макар да ми се струва, че съм го виждала и в други дни.

— Имате предвид с колата или пеша? Сам?

— Сам. Виждала съм го да минава с колата. Няколко пъти през последния месец. Излизам поне веднъж дневно, за да се пораздвижа и да направя някои покупки. Стига времето да не е ужасно, просто трябва да изляза. Сигурен ли сте, че не искате нещо?

И двамата едновременно впериха очи в нейното питие.

— Помните ли последния път, когато го видяхте в района? — попита детективът.

— Коледа беше във вторник. Мисля, че го видях тогава. И няколко дни преди това. Всъщност, като се замисля, забелязвала съм го три или четири пъти през последния месец да минава с колата. Може да е минавал и повече пъти, нали разбирате, когато не съм го виждала. Не, това беше лошо казано. Искам да кажа, че…

— Оглеждаше ли сградата? Намаляваше ли скоростта? Спирал ли е някъде? И да, разбрах. Щом сте го видели веднъж, може да е бил тук още двадесет пъти, когато не сте го видели.

— Караше бавно. И да — тя отпи, — както казахте, точно това имах предвид.

Детективът беше много по-умен, отколкото изглеждаше. Злата жена не би искала да се забърква в неприятности с него. Той беше от онзи вид хора, които те пипват, без изобщо да се усетиш, и тя отново се изплаши. Ами ако беше агент, разследващ финансирането на терористите или кой знае какво?

— В колко часа? — попита той.

— По различно време.

— Били сте си вкъщи по време на празниците. А близките ви?

Начинът, по който го каза, я накара да заподозре, че вече знае, че има две дъщери и че живеят в Средния запад. И двете бяха заети и неискрени, когато й се обаждаха или се срещаха.

— Двете ми деца предпочитат аз да им ходя на гости, но не обичам да пътувам и със сигурност не и по това време на годината. Те пък не обичат да харчат пари, за да дойдат в Ню Йорк. А сега съвсем. Никога не съм си мислила, че ще доживея деня да видя канадския долар по-скъп от нашия. Някога си правехме шеги с канадците. Подозирам, че сега те се шегуват за наша сметка. Мисля, че споменах, че съпругът ми беше счетоводител. Радвам се, че вече не е. Това щеше да му разбие сърцето.

— Казвате ми, че почти не се виждате с дъщерите ви.

Още не беше казал нищо по повод нейните коментари за съпруга й. Обаче тя беше сигурна, че знае и за него. Беше въпрос на официални документи. Въпрос на архиви.

— Искам да кажа, че не пътувам — продължи тя. — Виждаме се от време на време. През две-три години идват за по няколко дни. През лятото. Отсядат в „Шелбърн“.

— Хотелът близо до Емпайър Стейт Билдинг?

— Да. Хотелът с очарователен европейски вид на Трийсет и седма улица. Съвсем близо е, дори пеша. Никога не съм отсядала там.

— Защо не пътувате?

— Просто така.

— И сте права. В днешно време е страшно скъпо, а и самолетите винаги закъсняват или отменят полетите. Да не говорим да ви спрат на пистата и пред тоалетната да се подреди опашка. Случвало ли ви се е? Защото на мен ми се случи.

Беше разкъсала смачканата хартиена кърпичка и се почувства глупаво, че си мисли за „Шелбърн“ и как си е представяла, че ще е прекрасно да отседне там. Не и сега обаче. Не можеше да се откъсне от работата си. А и защо да си усложнява живота?

— Просто не пътувам.

— Да, това го разбрах.

— Обичам да си стоя тук. Вие обаче започвате да ме карате да се чувствам неудобно, сякаш ме обвинявате в нещо. И се правите на дружелюбен, за да ме пречупите, сякаш имам някаква информация. Но аз нямам. Никаква информация нямам. Ох, не трябваше да пия, докато говоря с вас.

— Ако ви обвинявах в нещо, какво би могло да е? — попита той. Очилата му се бяха втренчили право в нея.