Патриша Корнуел - Скарпета

— Питайте съпруга ми. — Тя кимна към креслото с падаща облегалка, сякаш съпругът й беше с тях. — Той щеше да ви погледне честно в очите и най-сериозно да попита дали мърморенето е престъпление. И ако е така, щеше да ви каже да ме затворите и да хвърлите ключа.

— Е — столът изпука, когато той се наведе малко напред, — вие не приличате на мърморана. По-скоро на мила дама, която не би трябвало да е сама по празниците. На умна жена, която не пропуска възможностите си.

По някаква причина й се доплака и тя си спомни малкия русокос човек с жълтата дългостеблена роза. Но от мисълта за това й стана още по-зле.

— Не зная как се казва — каза тя. — Приятелят й. Обаче сигурно е луд по нея. Той всъщност й дал кученцето, което тя после даде на мен. Очевидно е искал да я изненада, но тя не искала куче, а от магазина не искали да си го вземат. Малко странна постъпка всъщност. Човек, с когото от време на време разменяш по някоя дума на тротоара, неочаквано ти цъфва на вратата с кошница, покрита с хавлия, сякаш ми носи сладкиш, който току-що е опекла, в което също няма смисъл, след като, както казах, на практика не се познавахме и тя не беше правила никакви опити за сближаване с мен. Каза, че трябвало да намери дом за едно малко кученце и се питала дали няма да ми е приятно да го взема. Знаела, че живея сама и че си работя вкъщи, а нямало към кого другиго да се обърне.

— Кога стана това?

— Около Деня на благодарността. После й казах, че е умряло. Беше след седмица, срещнах я случайно на улицата. Тя се разстрои много и почна да се извинява, като дори настоя да ми купи друго, стига сама да съм си го изберяла. Каза, че щяла да ми даде парите, което според мен беше твърде безучастно. Мога да видя как колелцата се въртят в главата ви. Чудите се дали някога съм била в апартамента й — не, не съм. Никога не съм влизала и в сградата и нямам и най-малката представа какво може да е търсил крадецът. Например бижута. Не си спомням да е носила скъпи бижута. Всъщност не си спомням изобщо да носи някакви бижута. Попитах я защо да искам друго кученце, с или без гаранция, от същия магазин, откъдето нейното гадже е купило Айви? Тя каза, че няма никаква гаранция и че нямала намерение да купува нещо от този магазин, но да не съм прибързвала с оценките си. Не всички магазини били толкова лоши като онзи ужасен „Дворец на домашните любимци“. Например, каза ми, веригата „Сърца и опашки“ била прекрасна и тя щяла се радва да ми даде пари, ако искам да взема кученце от някой от магазините им тук в Ню Джърси или в Ню Йорк. Прочетох хубави неща за „Сърца и опашки“ и сериозно се замислих дали да не опитам отново. Честна дума, в светлината на случилото се, бих го направила. Животинче, което да лае и да ръмжи. Крадците не влизат, ако в жилището има куче.

— Обаче ще ви се наложи да го извеждате — подхвърли детектив Марино. — Включително по тъмно. Което отваря възможности да ви окрадат или някой да влезе в сградата и право във вашия апартамент.

— Не съм наивна за безопасността — възрази Злата жена. — Ако кучето е от малките, няма нужда да се извежда. Подложките за пишкане са много добри. Навремето имах един йоркширски териер и го научих да използва леген с бентонит. Побираше се в ръката ми, но как лаеше… И хапеше за глезените. Винаги, когато се качвахме в асансьор или идваха хора, трябваше да го гушкам. Не се съмнявам, че Айви вече е била заразена с парвовируса, когато гаджето й я е купило от онзи ужасен „Дворец на любимците“.

— Кое ви прави толкова сигурна, че тъкмо нейното гадже й е купило кученцето?

— Боже мили — възкликна Злата жена, обхвана чашата си с две ръце и се замисли какво ли означава този въпрос.

Той чакаше.

— Да, прибързвам със заключенията — каза тя. — Абсолютно сте прав.

— Ще ви посъветвам нещо. Казвам го на всеки свидетел, с когото говоря.

— Свидетел?!

— Вие я познавате. Живеете срещу тях.

„Свидетел на какво?“, запита се тя, докато късаше парчетата хартиена носна кърпа и гледаше тавана. Надяваше се да няма врата към покрива.

— Престорете се, че пишете сценарий — продължи той. — Имате химикалка и лист, нали? Тери ви дава малката Айви. Опишете сцената. Аз ще седя тук, докато пишете, а после ще ми я прочетете.

След 11.IX. градът реши да построи на съдебномедицинската служба петнадесететажна ДНК сграда, която приличаше на офис сграда с тъмните си стъкла. Технологиите, които включваха КТП 10 10 Кратки тандемни повторения. — Б.пр. , ЕНП 11 11 Единичен нуклеотиден полиморфизъм. — Б.пр. и ниско екземплярно ДНК профилиране, бяха толкова напреднали, че учените можеха да изследват проба с големината на седемнадесет човешки клетки. И всичко ставаше бързо. Ако на Бъргър й трябваха ДНК резултати за случай с висока степен на обществен интерес, на практика можеше да ги има след няколко часа.