Патриша Корнуел - Скарпета

Скарпета прекара ръка по лепкавия й врат и нагоре, но не можа да усети нищо. Ръцете й почнаха да парят и потрепват, пръстите й сякаш не бяха нейни.

Бъргър дотича и Скарпета й каза:

— Донеси кърпи. Много.

Бъргър хукна към банята, а Скарпета се обърна отново към Луси.

— Кажи ми, тук отзад къде боли най-много? Къде! Покажи ми с пръст.

— Нищо не усещам.

— Сигурна ли си? — Скарпета правеше всичко възможно да опипва нежно, но ръцете й не я слушаха. — Искам да се уверя, че гръбнакът ти не е прекъснат.

— Не е. Имам усещането обаче, че лявото ми ухо го няма. Едва чувам.

Скарпета се промъкна зад Луси и седна зад нея с крака от двете й страни и опрян в стената гръб. Започна внимателно да опипва силно кървящата й глава.

— Ръцете ми са още безчувствени — обясни й. — Насочвай пръстите ми, Луси. Покажи ми къде боли.

Луси посегна назад, хвана ръката й и я насочи към една точка.

— Точно тук. Боже, как боли! Мисля, че може да е под кожата. Мамка му, как боли! Боже, не натискай, боли!

Скарпета не си беше сложила очилата и виждаше само плетеница от кървави косми. Притисна длан към тила на Луси и тя извика.

— Трябва да спрем кървенето — обясни Скарпета спокойно, сякаш говореше на дете. — Куршумът сигурно е точно под скалпа и затова боли, когато натискам. Ще се оправиш. Обещавам ти. Линейката ще дойде след минути.

Бъргър дотича с няколко бели хавлии и ги уви около врата на Луси и под краката й. Ръцете й бяха яркочервени, изтръпнали и непохватни.

Луси беше гола и мокра, сигурно току-що беше излязла изпод душа, когато Моралес я беше прострелял. Бъргър седна на пода до тях, загали Луси и заповтаря, че всичко ще се оправи.

— Мъртъв е — каза след миг. — Тъкмо щеше да застреля Марино, а после и нас.

Нервите в ръцете на Скарпета се пробуждаха и бяха гневни, хиляди иглички я пронизваха. След секунди тя успя да усети малка твърда бучка в тила на Луси, на няколко сантиметра вляво от средата на черепа.

— Напипах го — каза на Луси. — Помогни ми, ако можеш.

Луси вдигна ръка, натисна кожата до отвора и Скарпета изкара куршума. Луси стенеше от болка. Куршумът беше среден или голям калибър, леко сплескан. Скарпета го подаде на Бъргър и притисна силно хавлията към раната, за да спре кръвта.

Не смяташе, че куршумът е проникнал в костта. Подозираше, че е ударил под ъгъл и е изразходвал по-голямата част от кинетичната си енергия в едно сравнително малко пространство за милисекунди. Близо до повърхността на скалпа има толкова много кръвоносни съдове, че кръвотечението е тревожно и винаги изглежда по-страшно, отколкото е. Скарпета притискаше хавлиената кърпа към раната, а дясната й ръка придържаше челото на Луси.

Луси се отпусна с цялата си тежест върху нея и затвори очи. Скарпета опипа врата й отстрани, за да провери пулса. Беше ускорен, но не тревожно, дишането беше нормално. Не беше неспокойна и не изглеждаше объркана. Нямаше признаци, че ще изпадне в шок. Скарпета отново я хвана за челото и притисна силно раната.

— Луси, искам да отвориш очи и да останеш будна. Чуваш ли? Можеш ли да ни кажеш какво се случи? — каза Скарпета. — Той изтича нагоре и чухме изстрел. Помниш ли какво стана?

— Ти ни спаси живота — намеси се Бъргър. — Ще се оправиш. Всички ще се оправим.

Галеше Луси по ръката.

— Не знам — отговори Луси. — Бях под душа. А после бях на пода и някой все едно ме беше ударил с чук по главата. Сякаш ме беше блъснала кола в тила. И не виждах нищо. Помислих си, че съм ослепяла, но изведнъж видях светлина и образи. Чух го долу, но не можех да се изправя. Допълзях до стола, където беше палтото ми, и извадих глока.

Глокът лежеше на омазания с кръв под до перилата на галерията. Марино й го беше дал за Коледа. Беше любимото оръжие на Луси. Беше й казала, че това е най-хубавото нещо, което й е подарявал: 40-и калибър с лазерен прицел плюс високоскоростни куршуми с кух връх. Да, Марино знаеше какво харесва Луси. Тъкмо той бе човекът, който я научи да стреля още когато беше дете и двамата изчезваха незнайно къде с неговата камионетка. Майката на Луси, Дороти, се обаждаше и ругаеше, обикновено след няколко питиета, че Скарпета ще съсипе детето й, и заплашваше, че никога няма да я пусне отново при нея.

Сестра й всъщност никога не би позволила на Луси да й гостува, ако не беше един съвсем малък проблем. Дороти не искаше дете. Защото самата тя беше дете, което винаги щеше да иска един татко да се грижи за него и да го обича, така както Скарпета бе обичала баща им и се бе грижила за него до последния му дъх.