Патриша Корнуел - Скарпета

Кървенето беше намаляло, но Скарпета отказваше да погледне и продължаваше да притиска кърпата към раната.

— Прилича на тридесет и осми — каза Луси и отново затвори очи.

Изглежда, беше видяла куршума, когато Скарпета го подаде на Бъргър.

— Искам да си държиш очите отворени и да не заспиваш — каза Скарпета. — Добре си, но по-добре да не заспиваш. Мисля, че чувам спасителния екип. Отиваме в спешното и ще проведем всичките ти любими тестове: рентгенови снимки, компютърна томография. Как се чувстваш?

— Страшно боли. Добре съм. Видя ли оръжието му? Какво е? Аз не го видях. Всъщност не видях и него.

Скарпета чу вратата долу да се отваря и после тропота и напрегнатите гласове на спасителния екип. Марино ги доведе на бегом по стълбите. Всички говореха високо. Марино спря, погледна окървавената Луси и след това погледна глока на пода, наведе се и го вдигна. Тоест направи единственото, което никога не се прави на местопрестъплението: взе оръжието с голи ръце и изчезна в банята с него.

Двама фелдшери говореха с Луси, задаваха й въпроси, докато я връзваха на носилката. Скарпета беше толкова заета да гледа какво правят, че не забеляза кога Марино е слязъл долу при трима униформени полицаи. Други фелдшери слагаха Моралес на друга носилка, но никой не си направи труда да му оказва първа помощ: от пръв поглед се виждаше, че е мъртъв.

Марино извади пълнителя от глока, извади и патрона от цевта и ги пусна в отворения плик за улики в ръцете на единия полицай. Обясняваше как Бъргър отворила вратата дистанционно и го пуснала да влезе, без Моралес да знае. Съчиняваше история как се е промъкнал колкото се може по-близо, а след това преднамерено издал шум, та Моралес да погледне към него.

— Това ми даде достатъчно време да стрелям, преди да успее да убие някого — излъга Марино. — Стоеше зад докторката с насочен в главата й револвер.

Бъргър поясни:

— Седяхме ето тук, на дивана.

— Тридесет и осми калибър — обясни ненужно Марино.

Поемаше вината, а не признанието, че е убил Моралес. Бъргър се включи в това без затруднения. Изглежда, новата роля в живота й щеше да е да пази Луси от неприятности.

По закон Луси не можеше да има оръжие в Ню Йорк Сити. Нито в жилището си, нито за самозащита. По закон пистолетът още принадлежеше на Марино, защото той така и не беше прехвърлил подаръка си на името на Луси, още повече че толкова неща се бяха случили преди година в Чарлстън. Никой не бе доволен и щастлив с останалите, после Роуз също рязко се промени — вече не беше същата и известно време никой не знаеше защо. А Скарпета се оказа неспособна да закърпи света, който сякаш се разпадаше като стара топка за голф. Онази Коледа беше началото на онова, за което тя доскоро мислеше, че ще е техният край.

Кървавата й ръка стискаше кървавата ръка на Луси. Фелдшерите с тракане бутаха носилката към асансьора; единият говореше по радиостанцията с линейката, която ги чакаше пред сградата.

Вратите се отвориха и Бентън излезе от асансьора със синия си раиран костюм. Изглеждаше точно така, както по Си Ен Ен — Скарпета го беше гледала, разбира се.

Бентън хвана другата ръка на Луси и погледна Скарпета в очите. Тъгата и облекчението, изписани на лицето му, бяха толкова силни, колкото изобщо могат да бъдат подобни чувства.

13 януари

Скарпета получи масата в „При Илейн“ не благодарение на известността си, защото тук не беше възможно да си достатъчно важен, за да спечелиш снизхождение или да останеш недосегаем, ако легендарната ресторантьорка не те харесва.

Тук из въздуха като цигарен дим се носеше ароматът на някогашните дни, когато изкуството беше обожавано, критикувано, преформулирано — всичко, но не и пренебрегвано, и когато в „При Илейн“ можеше да влезе всеки, независимо в какво състояние е. Сред тези стени се съдържаше ехо от миналото, по което Скарпета тъгуваше, но което не й липсваше, след като за пръв път бе влязла тук преди десетилетия, като място за бягство в края на седмицата с един мъж, в когото се беше влюбила, докато следваше в Правния център на Джорджтаунския университет.

Онзи мъж отдавна го нямаше, тя имаше Бентън, но декорът в „При Илейн“ не се беше променил: черен, като се изключат червените керамични плочки на пода, с куки за закачане на дрехи и монетни телефонни автомати, които, доколкото Скарпета знаеше, вече отдавна не се използваха. На лавиците имаше подредени книги с автографи — посетителите знаеха, че не бива да ги пипат. Снимки на литературни и филмови величия изпълваха всеки сантиметър от стената чак до тавана.