Патриша Корнуел - Скарпета

Марино се целеше в Моралес, който беше заровил дулото на револвера в русата коса на Скарпета.

— Чуваш ли ме, маймуно? Хвърли шибания пистолет или ще й пръсна гениалния мозък из целия апартамент.

— Моралес, откажи се. Всички знаят, че си ти. Можеш да изчезваш — каза устата на Марино, докато умът му прехвърляше възможностите, но възможности нямаше.

Беше в капан.

Можеше да стреля, Моралес също щеше да стреля. Може би Моралес щеше да умре и Бъргър и Марино щяха да оцелеят. Но Скарпета щеше да е мъртва.

— Май имаш малък проблем с доказателствата, а, маймуно? Някой наричал ли те е така? На мен ми харесва — каза Моралес. — Маймуна.

Марино не можеше да определи дали е пиян, или друсан. Но се беше натъпкал с нещо.

— Защото… защото — Моралес се изкикоти, — ти си пословичният маймуняк, нали? Тъпа горила. Как ти се струва, а?

— Марино, не си пускай пистолета — каза Скарпета с невероятно спокойствие, макар лицето й да бе мъртвешки бяло. — Той не може да застреля всички наведнъж. Не пускай пистолета.

— Голяма героиня е, а? — попита Моралес и натисна още по-силно дулото в черепа на Скарпета. Тя изстена. — Лесно е да си герой с пациенти, които не могат нито да ти благодарят, нито да се оплачат.

Наведе се и близна ухото й с език.

— Горкото, не можа да работиш с живите, а? Това казват за лекари като теб. И че трябва да пуснеш климатика на десет градуса, иначе не можеш да заспиш… Пусни пистолета! — кресна на Марино.

Погледите им се преплетоха.

— Окей. — Моралес вдигна рамене. После заговори на Скарпета: — Време е за нанкане и ще видиш скъпоценната си малка Луси отново. Каза ли на Марино, че й пръснах главата на горния етаж? Поздрави всички на небето от мен.

Марино знаеше, че Моралес ще го направи. Знаеше, че хората го правят, когато вече изобщо не ги е грижа, а Моралес не го беше грижа. Скарпета не означаваше нищо за него. Никой не означаваше нищо за него. Щеше да я убие.

— Не стреляй! — каза Марино. — Ще оставя пистолета. Недей да стреляш!

— Не! — Скарпета повиши тон. — Недей!

Бъргър не каза нищо, защото не можеше да каже нещо, което да промени нещата. За нея беше по-добре да си мълчи и тя го знаеше.

Марино не искаше да оставя пистолета. Моралес беше убил Луси. Щеше да убие и тях. Луси беше мъртва. Сигурно беше на горния етаж. Ако не оставеше пистолета, Моралес нямаше да може да убие всички. Но щеше да убие Скарпета. Не можеше да му позволи да го направи. Луси беше мъртва. Всички щяха да умрат.

Малка червена лазерна точица кацна на дясното слепоочие на Моралес. Потрепна, след това само леко запомръдва, като рубиненочервена светулка.

— Оставям пистолета на пода — каза Марино и приклекна.

Не вдигна очи да погледне пак. Не се издаде, че е видял нещо, докато оставяше глока на ориенталския килим, а очите му не изпускаха очите на Моралес.

— Сега се изправи много бавно — нареди Моралес. И насочи оръжието си към Марино. Червената светулка пълзеше около ухото му. — И кажи: мамо — добави Моралес в момента, когато червената точка застина върху дясното му слепоочие.

Изстрелът откъм галерията прозвуча като силен плясък и Моралес падна. Марино никога не го беше виждал това на живо: някой да падне като кукла, чиито конци са срязани. Хвърли се напред, грабна револвера от пода — от главата на Моралес бликаше кръв и се събираше на локва на черния мраморен под, грабна и телефона и набра 112, докато тичаше към кухнята за нож, след това промени намерението си, грабна ножицата за птици от блока с кухненски прибори и сряза каишките около китките на Скарпета и Бъргър.

Скарпета хукна нагоре. Луси бе точно зад прага на вратата, която водеше от галерията в главната спалня. Навсякъде имаше кръв, големи петна пред банята, откъдето беше изпълзяла, след това по дюшемето до мястото, откъдето беше застреляла Моралес със своя глок четиридесети калибър, който бе паднал до нея. Седеше облегната на стената и трепереше, стиснала хавлиена кърпа в скута си. Беше толкова омазана с кръв, че Скарпета не можа да определи точно къде е улучена, но беше в главата. Може би в тила. Косата й беше напоена с кръв, кръвта се стичаше по врата и голия й гръб и вече плъзваше по пода.

Скарпета бързо свали палтото и блейзъра си, клекна до нея и опипа тила й. Но ръцете й бяха безчувствени. Притисна блейзъра към тила на Луси и тя изохка.

— Спокойно, Луси — каза Скарпета. — Какво стана? Можеш ли да ми покажеш къде си улучена?

— Ето тук. Ох! Божичко! Точно тук. Мамка му! Добре съм, само ми е ужасно студено.