Патриша Корнуел - Скарпета

Това беше мечта, която никога не бе познавала достатъчно добре, за да я има, защото никоя част от нея не я беше искала — или не се бе страхувала достатъчно. Както не бе имала кошмари за извънземни или фантастични сънища за летящи машини и състезателни автомобили. Те не съществуваха, не бяха истински, не бяха тук. Джейми Бъргър не беше невъзможност или възможност, която някога й беше минавала през главата, макар че по време на по-раншни срещи бе изпитвала замайване и нервност при редките случаи, когато беше близо до нея. Сякаш й се предлагаше възможността да играе с голяма неопитомена котка, пантера или тигрица, с които дори не би останала в едно помещение, камо ли да милва.

Стоеше в изпълнената с пара душкабина, взираше се в замъгленото стъкло и се чудеше как най-добре да обясни всичко това на леля си.

Бутна вратата и в същия миг пред нея се появи сянка и от парата изплува ухиленото лице на Майк Моралес. Револверът му бе на сантиметри от главата й.

— Умри, кучко — каза Моралес.

След първия удар с тарана вратата се отметна и се блъсна в стената.

Бакарди и униформеният полицай, чието име според нея беше Бен, нахлуха в апартамент 2Д и се взряха невярващо в д-р Кей Скарпета.

— Какво значи това, по дяволите? — възкликна Бакарди.

Скарпета беше по всички стени. Цели плакати от тавана до земята, снимки от студиото в Си Ен Ен и как крачи из Кота нула или в моргата, прекалено заета, без да осъзнава, че някой прави онова, което Бакарди наричаше „снимка с мисъл“. Не че снимащият беше направил някакви шедьоври, не — но ги беше снимал с мисъл.

— Това си е направо като храм на лудостта — подметна Бен или както там се казваше.

Апартаментът не беше обзаведен, ако се изключеше едно просто бюро от явор, опряно до стената, и пъхнатият под него обикновен канцеларски стол. На бюрото имаше лаптоп, от онези модерните пауърбуци, еърбуци или както там им казваха, скъп и много лек. Бакарди беше чувала за хора, които, без да искат си изхвърляли компютрите заедно със старите вестници, и сега разбираше как може да стане това. Лаптопът беше включен в захранващия кабел за зареждане на батерията и свиреше тиха мелодия, отново и отново бог знае от колко време.

Освен него на бюрото имаше четири високи тънки вази за по едно цвете от евтино шлифовано стъкло — и във всяка имаше по една избеляла роза. Бакарди се приближи, откъсна едно листенце и каза:

— Жълти.

Полицай Бен беше прекалено зает да оглежда посветеното на Скарпета светилище, за да го е грижа за четири изсъхнали рози или да разбере, че от женска гледна точка жълтото има значение. Когато ставаше дума за рози, нуждата на Бакарди от успокоение изискваше червени, но инстинктът й работеше безотказно. Мъж, който ти подари жълти рози, няма никога да го имаш, а точно това е онзи, когото искаш и си готова да преместиш небето и земята, за да го получиш. Тя стрелна полицай Бен с поглед, защото за миг се уплаши, че може да е казала последната си мисъл на глас.

— Знаеш ли какво? — каза тя, докато оглеждаше другите помещения, и гласът й отскочи от старите гипсови стени и голите дървени подове. — Не зная какво да правим, след като единствените неща тук са компютърът и тоалетната хартия.

Върна се при полицай Бен, който продължаваше да гледа снимките на Скарпета. Кимна й към тях, сякаш тя можеше да му каже нещо.

— Ти си зяпай — каза Бакарди. — Аз ще се обадя на Пийт, за теб той е детектив Марино, нали, и ще попитам какво все пак да правим с „Готам те пипна!“. Бен, имаш ли представа как се арестува интернет страница?

— Бан — поправи я той. — От Банърман 31 31 Знаменосец. — Б.пр. . После замислено добави: — Ако аз бях на мястото на доктор Скарпета, щях да си наема поне трима охранители.

Интеркомът започна да звъни.

— Сигурно е охраната — каза Бъргър на Моралес. Беше пребледняла от болка.

Вързаните й ръце бяха станали морави. Скарпета не усещаше своите. Спокойно можеше да са й ги отрязали.

— Сигурно са чули изстрела. — Ако глас може да бъде сив, гласът на Джейми Бъргър беше.

Когато Моралес чу мобилния телефон и хукна нагоре по стълбите, Скарпета зададе въпроса, който щеше да промени вечността за нея.

— Луси горе ли е?

Отговорът на Джейми бяха широко отворените й очи. После чуха изстрела. Прозвуча като че ли метална врата се затваря с трясък, почти като вратите в „Белвю“.

След това тишина.

Сега Моралес се беше върнал и Скарпета вече не я интересуваше нищо на този свят, с изключение на Луси.