Патриша Корнуел - Скарпета

— Доктор Уесли, трябва да призная, че това е най-необичайният призив, който съм чувал. Може би призив не е точната дума, но защо…

Марино хвърли поглед на дребните фигурки, които помръдваха на екранчето. Сградата на Бъргър беше може би на още две преки. Бъргър не беше в безопасност. Тласни тип като Моралес до края и натикай лицето му в собствените му лайна — и после какво? Той ще направи нещо. И първо на кого ще го направи? На същата госпожа, която се опитва да завоюва, откакто го направиха детектив. Същата госпожа, за която лъже и оставя у всички глупавото впечатление, че прави секс с разследващата сексуални престъпления районна прокурорка. Което не беше вярно. Дори не беше близо до истината. Моралес не беше неин тип.

Марино имаше усещането, че е успял да разбере по кой тип си пада тя — някой богаташ като Грег. Обаче докато ги наблюдаваше с Луси, докато всички бяха в хола й, и видя как Луси я последва в кухнята и след това изведнъж си тръгна, вече нямаше никакви съмнения.

Слабостта на Бъргър, нейната страст, не бяха мъжете. Емоционално и физически тя беше устроена по различен начин.

— Оскар има сериозни причини в момента да не се доверява на никого — тъкмо казваше Бентън. — Имаме основания да вярваме, че страховете за собствената му безопасност, изказани пред властите, са основателни. Ние ги приемаме много, много сериозно.

— Чакайте малко. Издадена е заповед да бъде арестуван заради убийствата. Извинете, но говорите така, сякаш защитавате лошия.

— Оскар, ако ме чуваш — Бентън погледна право в камерата, — трябва да се свържеш с ФБР в местното им представителство където и да се намираш. Ще те заведат на безопасно място.

— Струва ми се, че всички останали също трябва да се безпокоят за безопасността си. Не мислите ли така, доктор Уесли? Той е единственият заподозрян за убийствата на…

— Джим, няма да обсъждам случая с вас. Благодаря за времето, което ми отделихте.

Бентън откачи микрофоните от реверите си и стана.

— Е, това наистина беше необичаен момент в разследването на престъпленията в Ню Йорк. Две убийства разтърсиха тазгодишните новогодишни празници и легендарният, мисля, че мога да използвам това определение, легендарният профайлър Бентън Уесли апелира към човека, когото всички смятат за извършител…

— Мамка му — възкликна Марино.

Нямаше начин Оскар да звънне във ФБР. Или където и да било другаде, след като чуе това.

Марино излезе от интернет и затвори търсачката. Закрачи още по-бързо. Потеше се под старото си кожено яке „Харли“, а студеният въздух караше очите му да сълзят. Слънцето се опитваше да избяга от хватката на тежките черни облаци. Телефонът му започна да звъни.

— Да — каза той; заобикаляше хората, сякаш са чумави, без да ги поглежда.

— Ще говоря с неколцина агенти от представителството тук — каза Бентън. — Ще им обясня какво правим.

— Мисля, че мина добре — подхвърли Марино.

Бентън не беше питал за оценката му и не коментира, а продължи:

— Ще проведа няколко телефонни разговора тук от студиото, след това ще отида у Бъргър. — Говореше така, сякаш е обхванат от мрачно настроение.

— Мисля, че мина добре — повтори Марино. — Оскар ще го чуе. В това няма съмнение. Той трябва да е в някой мотел или нещо подобно и единственото, което има, е телевизор. Телевизията ще продължи да излъчва записа цял ден, че и през нощта. Това поне е сигурно.

Марино погледна нагоре към петдесет и две етажната сграда от стъкло и стомана и спря поглед на мансардния апартамент. Над главния вход с големи златни букви беше изписано „ТРЪМП“. Но това важеше за всички скъпи неща наоколо.

— Ако не го види по телевизията — Марино сякаш си говореше сам, защото Бентън беше странно утихнал, — не искам да мисля каква е причината. Ако не се е оперирал сам, всяко негово движение се проследява от джипиес… Нали знаеш кой му го е сложил? Така че ти постъпи правилно. Това беше единственото, което можеше да направиш.

Осъзна, че връзката е прекъснала. Не беше разбрал, че говори на нищото.

Опряният в основата на черепа й револвер не предизвикваше такъв страх, какъвто би очаквала. Наистина не можеше да разбере защо.

Изглежда, нямаше синхрон между действията й и последиците, между причината и резултата, и тогава, и сега. Единственото, което усещаше ясно, беше ужасното смайване, че вината Моралес да се намира в мансардния апартамент на Джейми Бъргър е нейна, и че в края на живота си беше извършила единствения грях, който беше наистина непростим. Тя беше виновна за трагедията и болката. Нейната слабост и наивност бяха причинили на другите онова, срещу което винаги се беше борила.