Патриша Корнуел - Скарпета

И в тези два случая беше направил същото, което правеше на Тери. Връзваше ръцете на жертвите си. Носеше хирургически ръкавици, когато проникваше в тях с пръсти, и използваше същото смазочно средство. По това време преди пет години се бе готвел да започне следването в академията на Нюйоркското полицейско управление, работата му на четири часа е била при ветеринари, а не при дерматолози. Но и ветеринарите използват обезболяващи мазила и гелове като „Акуалайн“. Кражбата на полуизползван буркан от работното му място беше неговият начин на действие и може би водеше началото си от първото му убийство.

Бъргър нямаше представа колко човека е убил, обаче се запита дали причината да използва гела не е да изправи полицията пред смесица от различни ДНК профили.

— Сигурно си е мислил, че е забавно — каза тя на Луси. — Сто на сто е изпитал страшна тръпка, когато един от профилите се оказва в ОДБД, но излиза, че става дума за парализирана жена от Палм Бийч. Сигурно е паднало голямо ха-ха !

— Няма да успее да се измъкне — каза Луси.

— Не знам.

Полицията не само още не беше намерила Моралес, но в момента нямаше и заповед за арестуването му. Основният проблем, който нямаше да изчезне, бяха доказателствата. Научните улики не доказваха, че Моралес е убил някого, и намирането на неговото ДНК на местопрестъплението в апартамента на Тери и по нейното тяло не означаваше нищо, щом е бил в апартамента и я е докосвал, за да провери жизнените й функции. Той беше водещият следовател в нейния случай и беше докосвал всичко и всеки.

А на записите лицето му липсваше. Нямаше го и на видеозаписа на влизащите и излизащите от кооперацията на Тери, защото вероятно онази вечер беше използвал капака към покрива и бе издърпал стълбата след себе си. По-късно я бе върнал в килера на етажа. Преди това, когато се е чукал с нея, вероятно е било на друго място. Не в апартамента й. Това би било твърде опасно. Някой е можел да си спомни, че го е виждал в района. Моралес беше прекалено умен, за да се изложи на подобна опасност.

Възможно е, помисли си Бъргър, тогава също да е използвал покрива. Не би го изключила, но може би никога нямаше да узнае.

Моралес беше страшно умен. Беше завършил колежа в Дартмът и „Джон Хопкинс“. Беше садистичен сексуален психопат. Може би най-отвратителният и опасният, на когото Бъргър беше попадала. Замисли се колко пъти е била сама с него. В колата му. В Таверната на зелената поляна. След това в Сентръл Парк, когато беше отишла да види местопрестъплението, по случая с изнасилената и удушена бегачка. Запита се дали Моралес не е убил и нея.

Подозираше го, но не можеше да намери доказателства. Съдебните заседатели едва ли щяха да се доверят на разпознаването на гласа му. Убиецът от записа говореше със силен испански акцент, а когато Моралес говореше нормално, не се чувстваше някакъв акцент. Случаят не можеше да бъде спечелен само на основата на криминологичен анализ на гласа. Нямаше значение колко е сложна програмата за анализи.

Ръцете му бяха с ръкавици, на пениса му имаше презерватив. А и да нямаше — какво? Как се разпознава пенис? С презерватива обаче все едно някой да си нахлузи дамски чорап на главата.

Ако има някакви характерни черти като лунички, чорапът ги маскира.

Най-многото, което ченгетата или по-точно Луси можеха да направят, беше да докажат, че изобличителните записи са намерени в неговия имейл абонамент и да установят откъде ги е получил. Притежаването им обаче не доказваше, че е убил някого или че ги е заснел с камера на статив. Луси каза, че да накараш съдебните заседатели да разберат въпроса с адресите на интернет протоколите, кодовете за машинен достъп, анонимизирането, кукитата, пакетното търсене и още стотина термина, които бяха част от нейния безгрижен говор, е все едно да се върнеш в началото на 80-те, когато хора като Бъргър се опитваха да обяснят ДНК на съдиите и съдебните заседатели.

Да, тогава никой не й вярваше, когато се опитваше да използва ДНК доказателства в съда. С разпространението на новите научни техники обаче се бяха появили нови изисквания и натиск — такива, които никой нито беше очаквал, нито виждал. Може би ако криминологията си беше останала там, където беше по времето, когато тя следваше в Колумбийския и живееше с жена, която й разби сърцето и я прати право в обятията на Грег, щеше да има някакво желание да има личен живот. Да ходи на повече почивки, да ходи на такива места, където да не си носи куфарчето с работата. Може би щеше да познава по-добре децата на Грег. И хората, с които работи. Например Скарпета. На която дори не изпрати картичка, когато Роуз умря.