Патриша Корнуел - Скарпета

Да, вината беше нейна. Бедността на семейството й и смъртта на баща й. Нещастието на майка й, неуравновесената Дороти и всичко лошо, което се беше случило на Луси през живота й.

— Не го видях, когато натиснах звънеца — повтори тя, а Моралес й се изсмя. — Не бих го пуснала да влезе.

Бъргър стоеше неподвижно под витата стълба и не отместваше немигащите си очи от Моралес. Стискаше мобилния си телефон в ръка. В галерията над нея се виждаха прекрасни произведения на изкуството. Възхитителният мансарден апартамент бе заобиколен отвсякъде със силуета на Ню Йорк — виждаше се ясно през безукорно чистата стъклена стена. Отпред беше всекидневната с мебели от скъпо дърво с бежова тапицерия, където само преди часове бяха седели всички, съюзници, приятели, рамо до рамо в битката срещу врага, който сега беше разкрит — и отново беше тук.

Майк Моралес.

Дулото на револвера се дръпна от черепа й, но Скарпета не се обърна. Не отместваше очи от Бъргър; надяваше се тя да разбере, че когато бе слязла от асансьора и бе натиснала звънеца, беше сама. След миг някаква сила, изскочила сякаш от преизподнята, я бе сграбчила за ръката и я беше блъснала през вратата. Единствената причина да бъде до известна степен по-предпазлива, беше забележката, подхвърлена от една от портиерките, когато Скарпета влезе в сградата.

Привлекателната млада жена с хубав костюм каза:

— Другите вече ви очакват, доктор Скарпета.

Кои други?

Трябваше да попита. Боже, защо не го направи? Единственото, което бе трябвало Моралес да направи, бе да покаже значката си, но най-вероятно и това не е било нужно. Преди часове вече беше идвал. Не обичаше да му казват не, бе очарователен и убедителен.

Очите на Моралес — с разширени зеници — огледаха наоколо, ръцете му в латексови ръкавици пуснаха на пода малък спортен сак. Той се наведе и го отвори. Вътре имаше тринога със свити крака, безцветни каишки и разни други неща, които Скарпета не можа да види добре, защото каишките накараха сърцето й да се разтупка. Тя знаеше какво могат да причинят тези каишки и се страхуваше от тях.

— Пусни Джейми и прави с мен каквото искаш.

— О, я млъквай.

Сякаш я смяташе за досадна.

С един замах върза ръцете на Бъргър зад гърба, заведе я до дивана и я блъсна силно да седне.

— Дръж се прилично — каза на Скарпета, след това изви ръцете й отзад и ги стегна много силно.

Болката беше страшна, сякаш нещо метално се беше увило около китките й, смазваше кръвоносните съдове и стигаше до костта. Докато Моралес я буташе да седне до Бъргър, на горния етаж започна да звъни мобилен телефон.

Очите на Моралес бавно се преместиха от мобилния телефон, който беше взел от Бъргър, към галерията горе и помещенията след нея.

Мобилният телефон звънеше, после спря. Вода течеше някъде там, но също спря. Скарпета си помисли за Луси в същия момент, в който и Моралес.

— Майк, откажи се. Не бива да усложняваш… — започна Бъргър.

Скарпета стана, но Моралес я блъсна силно и тя падна на дивана.

Той хукна нагоре по витите стъпала, краката му сякаш не ги докосваха.

Луси избърса късата си коса и вдиша парата на една от най-хубавите бани, в които беше влизала от много време.

Банята на Грег. Стъклена кабина, голям колкото слънчогледова пита душ, джакузи, парна баня и стерео съраунд, включително затоплена седалка, ако ти се доще просто да послушаш музика. Бъргър беше оставила в компактдиск плеърчето Ани Ленъкс. Може би беше съвпадение, но едва ли, нали Луси също я беше пуснала снощи. Грег и неговите уискита, хубавите му неща и неговата адвокатка. Луси наистина беше удивена от този мъж, който знаеше как да живее, но си беше избрал човек, с когото никога не би могъл да живее, и то заради един съвсем лек генетичен шепот.

Нещо като да сбъркаш една цифра в задачата. Когато завършиш дългото уравнение, се оказваш на светлинни години от правилния отговор и това означава, че си се провалил. Бъргър беше точният човек, но погрешният отговор. Луси изпитваше леко съжаление към него, но не и за себе си. Всъщност тя изпитваше щастие, неописуемо, различно от всичко, което бе познавала досега, и сякаш единственото, което правеше, беше да го преживява отново и отново.

Все едно да слушаш една и съща опияняваща музика отново и отново, както беше правила току-що под душа: всеки жест, всеки поглед, всяка случайна идея да завършва с докосване на тела… Толкова еротично и същевременно трогателно, защото означаваше нещо. Не беше вулгарно. Не беше пропито с вина или потънало в срам. Усещането беше за нещо съвсем правилно и тя просто не можеше да повярва, че се случва на нея.