Патриша Корнуел - Скарпета

Скарпета нямаше представа какво е подарила на Бъргър. Не задаваше въпроси — освен ако Луси не проявеше желание да й бъдат зададени. Беше търпелива. Луси продължаваше да чака присъда, която тя нямаше да отсъди, защото не чувстваше нещата по този начин. Ни най-малко. След като преодоля първоначалния шок, макар да нямаше оправдание за подобно нещо, Скарпета не би могла да изпита по-голямо задоволство.

Миналата седмица двете с Бъргър най-после наистина бяха излезли да обядват заедно. Две дами в „При Форлини“ до площад „Хоугън“. Настаниха се в сепаре, за което Бъргър каза, че било наименувано почти на Скарпета. И обясни, че носело късмет, защото тук била скъсала. Скарпета каза, че не може да си представи как това може да бъде тълкувано като късмет. Бъргър мъдро отговори, че зависи от коя страна го гледаш.

На Скарпета не й бяха нужни обяснения, за да разбере какво намеква, и каза, че се радва, че сепарето, наречено на главния пожарникар на Ню Йорк, е излязло толкова късметлийско. Малко хора знаеха толкова една за друга като Скарпета и Бъргър…

— Не отговорих на въпроса ти — каза Бентън, гледаше към вратата. — Извинявай.

— Вече го забравих.

— За писмото ти. Благодаря, че ми го прочете, но не го чети на другите.

— Защо?

— Те не се нуждаят от доказателство, че си достойно човешко същество. — Очите на Бентън бяха втренчени в нейните.

— Толкова ли е очевидно?

— Всички знаят за лайната в интернет, за имейлите, които е изпращал Моралес, как се е преструвал на теб и така нататък. Ние знаем коя си и какво не си. Нищо от станалото не е по твоя вина и ние с теб ще продължим да говорим за това и да повтаряме отново и отново едни и същи неща. Нужно е доста време чувствата ти да догонят интелекта ти. Между другото, аз би трябвало да се чувствам виновен. Моралес е научил всичко от онази Нанси, а и Марино никога не би отишъл при терапевтка. Аз го изпратих в онзи шибан терапевтичен център.

— Съгласна съм, че не е трябвало да говори с Моралес. Но разбирам защо го е направила.

— Не. — Бентън поклати глава. — Изобщо не е трябвало. Вероятно я е прелъстил по телефона. Не зная какво й е казал, но не е трябвало да му казва и дума от онова, което й е доверил Марино. Това е такова нарушение на Закона за опазване на информацията за пациентите, че тази жена ще си загуби работата. Ще се погрижа за това.

— Дай да не отмъщаваме. Между хората има предостатъчно несъгласия, борби и връщане тъпкано. Непряко това е причината за смъртта на Тери. Затова умря и Ива. Ако Тери не си беше връщала на всички… Е, ако Марино иска да накаже тая своя бивша тъпа терапевтка, да го направи сам.

— Вероятно си права — съгласи се Бентън. — Ето ги, идват.

И се изправи, та Марино да го види в пълния с хора сумрак, и четиримата, сред които новото гадже на Марино Бакарди, която си имаше и малко име, и то беше Джорджия, се запромъкваха между пълните с вечерящи хора маси, изказаха почитанията си на Илейн и дойдоха при тях. До един в добро настроение. Луси носеше шапка на „Ред Сокс“, вероятно за да дразни Бъргър, която мразеше този отбор, но най-вече за да прикрива обръснатото място на тила си.

Защото това беше удар по суетата й. Раната беше заздравяла, лекото сътресение на мозъка бе отшумяло, но обръснатото място си оставаше. Марино беше подметнал, че куршумът всъщност нямало какво да засегне, освен кокал.

Луи им поднесе прочутите калмари на Илейн и започна да им взема поръчките, без да си записва и буква. Луси и Бъргър поискаха да опитат специалната му доставка скоч. Бакарди не отдаде дължимото на името си и си поръча ябълково мартини. Марино се поколеба, после поклати глава и отказа. Скарпета протегна ръка зад гърба на Луси и го докосна по рамото.

Той се облегна назад — столът му изскърца — и каза:

— Как си?

— Идвал ли си тука? — попита тя.

— А, не. Това не е мой тип заведение. Не си падам да водя лични разговори с Барбара Уолтърс на съседната маса.

— Е, поне в момента я няма. Тук точат „Ред Страйп“, „Бъклър“, „Шарпс“. Не знам какво пиеш сега.

Не му казваше да пие или да не пие. Казваше му, че това не я интересува и че си е само негова грижа. Всъщност и нейна, но тайна.

Марино попита Луи:

— Още ли точите „Ред Страйп“?

— Разбира се.

— Може би малко по-късно.

— Може би малко по-късно — повтори като ехо Луи, повтори и останалите поръчки и изчезна.

Бъргър погледна Скарпета, после кимна към мъжа с бялата каубойска шапка и попита:

— Нали знаеш какво си мисля?