Тес Геритсън - Грешникът

Тя извади друга снимка. Друга гледка към ада.

— Толкова много жертви — промълви тя. — И никой не е успял да избяга?

— Трябва да се е случило много бързо. Много от жертвите вероятно са били осакатени от болестта и не са били в състояние да бягат. Все пак това е било прибежище за болни хора. Селото е било изолирано от обществото в една долина, там, където пътят свършва. Ако са били голяма група, нападателите са можели да връхлетят и без особени трудности да избият сто души, без никой да чуе писъците им.

Мора стигна до последната снимка в папката. На нея се виждаше малка варосана сграда с ламаринен покрив, с обгорени от огъня стени. Пред вратата й лежеше друга купчина от трупове с преплетени крайници и изгорени до неузнаваемост лица.

— Клиниката е единствената останала сграда, защото била построена от бетонни блокчета — поясни Дийн. — Останките на двете американки са били открити сред тази купчина. Наложило се да бъдат идентифицирани от съдебен антрополог. Според него изгарянето било толкова пълно, че нападателите явно са използвали някакъв катализатор. Вие съгласна ли сте с това, д-р Айлс?

Тя не отговори. Вниманието й вече не беше насочено към телата. Сега тя се взираше в нещо, което й се стори далеч по-смущаващо. Нещо, което в продължение на няколко секунди я накара да забрави да диша.

На вратата на клиниката висеше табела с отчетлив символ: летящ гълъб, разперил любящо крила над син глобус, сякаш за да го защити. Символ, който разпозна веднага.

Това бе клиника на One Earth.

— Д-р Айлс? — обади се Дийн.

Младата жена вдигна стреснато очи и осъзна, че специалният агент все още чакаше отговора й.

— Телата… не могат да бъдат изгорени толкова лесно — отвърна тя. — Водното им съдържание е прекалено високо.

— Но тези тела са били изгорени, така че са останали само костите.

— Да. Така е. Следователно сте прав — вероятно е използван катализатор.

— Бензин?

— Бензин би свършил работа. Освен това осигуряването му не е никакъв проблем. — Погледът й падна отново върху снимката на обгорената клиника. — Също така се виждат ясно останките от погребална клада, която след това се е срутила. Тези обгорени клони.

— Това променя ли нещо? Използването на клада?

Тя се покашля.

— Повдигането на тялото от земята спомага разтопените мазнини да капят в пламъците. И така… да разгарят огъня. — Внезапно събра снимките и ги пусна обратно в папката. Постави сплетените си в пръстите ръце отгоре й. Макар повърхността й, която усещаше с дланите си, да беше гладка, съдържанието й дълбаеше дупка в сърцето й. — Ако нямате нищо против, агент Дийн, бих искала малко време, за да прегледам докладите от аутопсиите. Може ли да задържа цялата папка?

— Разбира се. — Гейбриъл стана от стола. — Може да се свържете с мен във Вашингтон.

Все така загледана в папката, тя не видя, че се е запътил към вратата. Нито че се бе обърнал и я гледа.

— Д-р Айлс?

Тя вдигна очи.

— Да?

— Имам още едно притеснение. Не във връзка със случая, а нещо лично. Не съм сигурен, че трябва да говоря с вас за това.

— За какво става дума, агент Дийн?

— Разговаряте ли много с Джейн?

— Естествено. В процеса на това разследване.

— Не по работа. За това, което я смущава.

Мора се поколеба. „Мога да му кажа — помисли си тя. — Някой би трябвало да му каже.“

— Винаги е била доста напрегната — додаде той. — Но сега става още нещо. Виждам, че е по-напрегната от всякога.

— Нападението над манастира се оказа тежък случай.

— Не е заради разследването. Нещо друго я тревожи. Нещо, за което не иска да говори.

— Не съм аз тази, която трябва да питате. Трябва да говорите с Джейн.

— Опитах.

— И?

— Става по-делова от всякога. Знаете как може да се държи — като истински робокоп. — Въздъхна. И добави тихо: — Мисля, че я изгубих.

— Кажете ми нещо, агент Дийн.

— Да?

— Изпитвате ли някакви чувства към нея?

Младият мъж срещна погледа й, без да трепне.

— Нямаше да ви задавам този въпрос, ако не изпитвах.

— Тогава трябва да ми повярвате, като ви кажа, че не сте я изгубили. Ако ви се струва дистанцирана, е само защото е уплашена.

— Джейн? — Той поклати глава и се засмя. — Тя не се страхува от нищо. Най-малко пък от мен.

Мора го изпрати с поглед, като си мислеше: „Грешиш. Всички се страхуваме от хората, които могат да ни наранят“.

В детството си Ризоли бе обичала зимата. Цяло лято очакваше първите снежинки, утрото, когато щеше да дръпне завесите на стаята си и да види, че цялата земя е побеляла и тази белота все още не е замърсена от стъпки. Беше изскачала със смях от къщата, за да се отъркаля добре в снега.