Тес Геритсън - Грешникът

— Не е непременно чудо. И друг път ми се е случвало да сгреша.

— Изобщо ли не сте изненадана, че този човек ще излезе жив от болницата?

Д-р Айлс го погледна в тихата интимност на мрака.

— Малко са нещата, които вече могат да ме изненадат. Признавам го, макар и със съжаление.

Не искаше да прозвучи цинично, но стана точно така, и тя се запита дали го беше разочаровала. Поради някаква причина за него беше важно тя да изрази някаква почуда, а тя му беше дала словесния еквивалент на незаинтересовано свиване на раменете.

Докато слизаха с асансьора към партера, Мора каза:

— Иска ми се да вярвам в чудеса, отче. Наистина ми се иска. Но се страхувам, че няма как да промените мнението на един стар скептик.

Той отговори с усмивка:

— Даден ви е блестящ ум и, разбира се, предназначението му е да бъде използван от вас. Да задавате своите въпроси и да намирате своите отговори.

— Сигурна съм, че вие задавате същите въпроси като мен.

— Всеки ден.

— Въпреки това приемате концепцията за божественото. Вярата ви никога ли не се разколебава?

Последва пауза.

— Не моята вяра, не. На това мога да разчитам.

Мора долови лека нотка на несигурност в гласа му и го погледна.

— Тогава какво поставяте под въпрос?

Свещеникът срещна погледа й с поглед, който сякаш проникваше право до ума й, четейки всяка мисъл, която не искаше той да види.

— Силата си — отвърна тихо той. — Понякога поставям под въпрос своята сила.

Навън, докато стоеше сама сред болничния паркинг, тя пое няколко пъти дълбоко студения нощен въздух. Небето беше ясно, звездите блестяха силно. Влезе в колата и изчака малко моторът да загрее, опитвайки се да разбере какво се беше случило току-що между нея и отец Брофи. Всъщност нищо, но се чувстваше виновна, сякаш нещо все пак се беше случило. Беше едновременно виновна и ободрена.

Прибра се вкъщи по полираните с ледена настилка улици, мислейки за отец Брофи и Виктор. Беше уморена, когато напусна дома си; сега беше абсолютно разсънена и с изострена чувствителност и с вибриращи нерви. Чувстваше се по-жива, отколкото се бе чувствала от месеци.

Прибра колата в гаража и още докато влизаше в къщата, започна да сваля палтото. И да разкопчава блузата си, докато вървеше към спалнята. Виктор спеше дълбоко, без да усеща, че тя е до него и се разсъблича. През последните няколко дни бе прекарвал повече време в нейната къща, отколкото в хотелската си стая, и сега й се струваше, че мястото му естествено е в нейното легло. В нейния живот. Потрепервайки, младата жена се пъхна под завивките, където беше прелестно топло, и допирът на хладната й кожа го накара да се размърда.

Няколко погалвания, няколко целувки, и Виктор беше напълно разбуден, напълно възбуден.

Прие го охотно в себе си, над себе си, и макар да лежеше отдолу, не се чувстваше в подчинена позиция. Наслаждаваше се на удоволствието, също като него. Но когато затвори очи и го усети как свършва в нея, в съзнанието си видя не само лицето на Виктор, но и на отец Брофи. Променящ се образ, който като премигващи светлинки показваше последователно ту едното, ту другото лице, докато накрая Мора не знаеше чие беше всъщност.

И на двамата. Ничие.

През зимата най-студени са най-ясните дни. Когато се събуди, слънчевата светлина навън блестеше по белия сняг, и макар да се зарадва от гледката на синьото небе, вятърът беше силен и рододендронът пред къщата се бе привел като старец, провесил и прегънал листа, за да се предпази от студа.

Отпиваше от кафето си, докато караше към работа, премигвайки срещу слънчевата светлина, копнеейки да обърне и да се върне вкъщи. Да се върне в леглото с Виктор и да прекара целия ден там с него, да се топлят един друг под юргана. Снощи бяха пели коледни песни — той с богатия си баритон, докато тя бе опитвала да настрои към него фалшивия си алт. Двамата звучаха ужасно и в крайна сметка повече се смяха, отколкото пяха.

И ето че тази сутрин тя продължаваше да пее, все така фалшиво, докато минаваше покрай окичените с гирлянди светофари, покрай витрини на магазини, по чиито манекени блестяха празнични тоалети. Изведнъж й се стори, че всичко наоколо й напомня за Коледа. Гирляндите и венците висяха от седмици, разбира се, но досега всъщност не ги беше забелязала истински. Кога бе изглеждал толкова празнично градът? Кога слънцето бе блестяло така ярко върху снега?

„Господ да ви даде покой и радост, господа, и дано нищо не ви смути“, се пееше в коледната песен.