Тес Геритсън - Грешникът

„Нескончаемо изброяване на катастрофи из цялата страна, а ние тук, две уморени жени, напрягаме сили, за да изкараме тази нощ.“

Мора приседна на дивана до нея.

— Как си, Джейн? Не изглеждаш във форма.

— Чувствам се ужасно. Сякаш ми изпива всяка капка енергия. И не остава нищичко за мен.

Допи кафето си на една глътка и хвърли празната чашка в кошчето за боклук. Не го улучи. Без да помръдне просто впери поглед в чашката, прекалено уморена, за да стане и да я вдигне от пода.

— Момичето го идентифицира — рече тя.

— Какво?

— Нони. — Направи пауза. — Гейбриъл беше толкова добър с нея. Направо ме изненада. Не съм очаквала, че може да бъде толкова добър с деца. Знаеш го какъв е — толкова трудно е да го разгадаеш. Толкова е напрегнат. Но беше достатъчно да седне до нея, за да я накара да яде от ръката му… — Загледа се някъде напред с копнеж, после се осъзна и разтърси глава. — Нони разпозна снимката на Хауард Редфилд.

— Той ли е бил мъжът, отишъл в „Грейстоунс“? Заедно с нашата неизвестна жертва?

Ризоли кимна.

— Ходили са там заедно. Опитали да влязат, да я видят.

Мора поклати глава.

— Не проумявам. Какво, за бога, би могло да свързва тези трима души?

— На този въпрос можеше да отговори единствено Урсула. — Джейн стана и си облече палтото. Тръгна към вратата, после спря. Погледна назад към лекарката. — Беше се събудила, разбра ли?

— Сестра Урсула ли?

— Точно преди да прибегнат към Синия код, отвори очи.

— Мислиш ли, че е била действително в съзнание? Че е съзнавала какво става?

— Стискаше ръката на сестрата. Следваше команди. Но така и не ми се удаде да поговоря с нея. Стоях на прага пред нея и тя ме погледна , точно преди… — Не довърши мисълта си, очевидно разтърсена от нея. — Аз съм последният човек, когото видя.

Мора влезе в интензивното отделение, покрай монитори, по които пулсираха зелени линии, покрай медицински сестри, които разговаряха шепнешком пред дръпнатите завеси на индивидуалните стаички за пациентите. Когато работеше като интернист, нощните посещения в интензивното отделение винаги бяха свързани с притеснения — пациент в критично състояние, криза, изискваща бързо вземане на решения от нейна страна. Дори сега, след толкова години, идването тук в този час на денонощието ускори пулса й. Тази вечер обаче не я очакваше криза от медицинско естество; идваше да види последствията от такава криза.

Завари д-р Сътклиф да пише нещо в картона на монахинята, седнал до леглото й. Химикалката му бавно спря да се движи, без да отделя върха си от страницата, сякаш му беше трудно да оформи следващото изречение.

— Д-р Сътклиф? — обади се Мора.

Той вдигна поглед към новодошлата; по загорялото му на слънцето лице се виждаха нови бръчици от умора.

— Детектив Ризоли ме помоли да дойда. Каза, че планирате да прекратите изкуственото поддържане на живота.

— Отново идвате малко преждевременно — отвърна той. — Д-р Юън реши да го остави още един-два дена. Иска първо да види резултатите от ЕЕГ. — И пак сведе поглед към записките си. — Иронично, нали? За последните й няколко дни на земята са изписани много страници. Но целият й живот заема само един кратък абзац. В това има нещо нередно. Нещо противно.

— Така поне опознавате пациентите си, докато все още дишат. Аз нямам дори тази привилегия.

— Не мисля, че работата ви би ми допаднала, д-р Айлс.

— Има дни, когато и на мен ми е трудно да я понеса.

— Защо тогава я избирате? Защо предпочитате мъртвите пред живите?

— Те заслужават внимание. Биха искали да знаем защо са мъртви.

Младият мъж погледна към монахинята.

— Ако се питате какво се случи тук, ще ви кажа отговора. Не действахме достатъчно бързо. Стояхме край нея и я гледахме как изпада в паника, а трябваше да й дадем успокоително. Ако го бяхме направили по-скоро…

— Да не искате да кажете, че стигна до това състояние от паника?

— Така започна. Първо скочиха кръвното и пулсът. После налягането й падна рязко без видима причина и започна аритмията. Трябваха ни двайсет минути, докато върнем нормалния й ритъм.

— Какво показва електрокардиограмата?

— Остър инфаркт на миокарда. Сега тя е в дълбока кома. Никаква реакция на зениците. Никаква реакция към силна болка. Почти със сигурност мозъкът й е увреден необратимо.

— Малко е рано да се каже, нали?

— Аз съм реалист. Д-р Юън се надява да я измъкне, но той е хирург. Иска статистиката му да бъде по-розова. Стига пациентът му да оцелее след операцията, може да я нарече „успешна“. Дори в крайна сметка пациентът да се превърне в нещо като растение.