Тес Геритсън - Грешникът

— И не трябва да бъдеш толкова тъжна — додаде тя и избра друг пастел.

Ризоли наблюдаваше мълчаливо, докато детето рисуваше яркочервени капки, бликащи от експлодиралата глава. „Боже — помисли си тя. — Това момиченце вижда тъгата ми. Това безстрашно дяволче вижда повече от всички останали.“

— Имаш много остър поглед — каза тя. — Виждаш много неща, а?

— Веднъж видях как един картоф се пръсна. В микровълновата.

— Последния път ни каза някои неща, за сестра Урсула. Каза, че те смъмрила.

— Смъмри ме.

— Казала, че си невъзпитана, защото си я попитала за ръцете на онази жена. Спомняш ли си?

Нони повдигна глава и едното й тъмно око проблесна изпод непокорните къдрици.

— Мислех, че се интересуваш само от сестра Камий.

— Искам да знам и за сестра Урсула. И за жената, с чиито ръце нещо не било наред. Какво имаше предвид?

— Нямаше пръсти. — Детето взе черен пастел и нарисува птица над пръскащата се глава на мъжа. Хищна птица, с огромни черни криле. — Лешояди — обясни то. — Ядат те, когато си мъртъв.

„Ето на какво разчитам — рече си Джейн. — На думата на едно дете, което рисува извънземни и смъртоносни лъчи.“

Приведе се напред и попита тихо:

— Къде видя тази жена, Нони?

Момичето остави пастела и изпусна уморена въздишка.

— Добре. След като трябва да знаеш. — Скочи от стола си.

— Къде отиваш?

— Да ти покажа. Къде беше дамата.

Якето й беше толкова голямо, че Нони приличаше на малко човече на „Мишелин“, крачещо в снега. Ризоли следваше отпечатъците, оставени от гумените й ботушки и се чувстваше като скромен редник, маршируващ зад решителен генерал. Прекосиха двора на манастира, минаха покрай чешмата, където снегът се беше натрупал на етажи, напомняйки сватбена торта. Момичето спря пред входната порта и посочи.

— Тя беше ето тук.

— Извън портата ли?

— Аха. Беше си увила лицето с голям шал. Сякаш щеше да обира банка.

— Значи не видя лицето й?

Момиченцето поклати глава, кафявите къдрици подскочиха.

— Тази дама говори ли с теб?

— Не, мъжът го направи.

Джейн я изгледа.

— С нея мъж ли имаше?

— Той ме помоли да ги пусна, защото трябвало да говорят със сестра Урсула. Но това е забранено от правилника и аз им го казах. Ако някоя сестра го наруши, я изхвърлят. Мама казва, че сестрите няма къде другаде да отидат, затова никога не нарушават правилника — страхуват се да излязат навън. — Нони направи пауза. Вдигна очи и заяви с нотка на гордост: — Но аз излизам навън непрестанно.

„Защото не се страхуваш от нищо — помисли си Ризоли. — Защото си безстрашна.“

Момиченцето започна да отъпква линия в снега, розовите му ботушки маршируваха с точността на войник. Направи една бразда, после се завъртя кръгом и тръгна обратно, отъпквайки успоредна линия. „Смята, че е непобедима — мислеше си Ризоли. — А всъщност е толкова малка и уязвима. Дребосъче в огромно яке.“

— Какво стана после, Нони?

Детето се върна, стъпвайки тежко през снега, и спря рязко, вперило поглед в заснежените си ботуши.

— Дамата подаде едно писмо през портата. — Нони се приведе напред и прошепна: — И аз видях, че няма пръсти.

— Ти даде ли това писмо на сестра Урсула?

Детето кимна и къдриците му подскочиха отново.

— И тя излезе. Веднага излезе.

— Разговаря ли с онези хора?

Поклати глава.

— Защо?

— Защото когато излезе, те вече си бяха тръгнали.

Джейн се обърна и се загледа в тротоара, където бяха стояли двамата посетители, умолявайки непослушното момиченце да ги пусне вътре.

Космите на тила й внезапно настръхнаха.

Дамата с плъховете. Била е тук.

Ризоли излезе от болничния асансьор, мина покрай надписа „Всички посетители трябва да се регистрират“ и през двойната врата към интензивното отделение. Беше един през нощта и осветлението бе сведено до минимум, за да могат пациентите да спят. След яркото осветление там, откъдето идваше, сестрите в стаята й се сториха безлики силуети. Само една от стаичките за болни бе ярко осветена и тя я привлече като фар.

Чернокожата полицайка, която пазеше пред нея, я поздрави.

— Здравейте, детектив. Бързо пристигнахте.

— Каза ли нещо?

— Не може. Тръбичката за дишане е все още в гърлото й. Но определено е будна. Очите й са отворени и чух сестрата да казва, че следва дадените й команди. Всички изглеждат истински изненадани, че изобщо е дошла в съзнание.

Изпищяването на дихателната апаратура накара Джейн да погледне към стъклената врата на стаичката, зад която, около леглото, се бе струпал медицински персонал. Позна неврохирурга, д-р Юън, и интерниста, д-р Сътклиф, чиято руса опашка изглеждаше странно чужд детайл сред тази групичка от мрачни професионалисти.